Ирен Петрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Завършила е Софийски Университет „Св. Климент Охридски” със специалности Онлайн журналистика и медии, Социална педагогика и Авторски театър. Като част от театралната трупа на университета участва в няколко международни театрални фестивала – в Тунис, Мароко, Иран и Русия. През 2017 г. печели специално отличие за публицистика от фондация „Васа Ганчева” за сериозното ѝ отношение към проблемите на културата и театралната критика, художествената проза и поезията. Автор е на книгите „Процеп към Париж”, „Скъпа Лилит” и "Credendo vides". Нейни стихотворения са превеждани на английски, френски, италиански, гръцки и турски език.

СЕЗОНИТЕ В СЪРЦЕТО

винаги някъде в едно сърце настъпва есен
но когато е в твоето
космическата перспектива не смекчава трагедията
цветовете на дърветата са благосклонни
но студът прониква през красивите гледки на природата
а животът продължава да звучи минорно
даже в щраусовите валсове
сърцето се опитва да се стопли в нечии очи на улицата
но среща студената усмивка на чуждия
и завалява сняг но ти го чувстваш като сълзи
да можеше като небето безчувствено да плачеш
някъде те чакат друг дом и други хора
просто още не си ги поискал
не си готов за тях
прибираш се в чакалнята и чакаш времето
което никой не е обещал да дойде
но щом сезоните са четири и се редуват
значи есента в сърцето ти ще се смени със пролет
трябва само да дочакаш да отмине зимата

СЛЕД ВСЯКА ПАНДЕМИЯ, СЛЕД ВСЯКА ВОЙНА

какво друго остава
освен да продължим да се обичаме
да туптим един за друг
и да жадуваме всяка среща
и всяка раздяла
какво друго
освен да бъдем тези, които мечтахме
този път без страх
и без съмнения
какво друго
освен да творим живота си
с най-силните думи
с най-ярките цветове
да хващаме бързеите и да ловом мига
единствения възможен –
тук и сега
където всичко се изменя и остава същото
какво друго
освен да забавим смъртта
и да влеем чист кислород на живота
и да се преобразим като природата
какво друго остава освен
ДА БЪДЕМ

ВСИЧКО ЗЕМНО Е ПРЕХОДНО

и тъкмо затова така жадужам живота
заради неговата краткост и неповторимост
които го правят абсолют
още едно вдишване не е достатъчно
още една целувка не би могла да утоли
тази жажда за любов с която съм закърмена
с потапянето в околоплодните води на земята
ще изляза преродена но не и заситена от живота
ще го жажувам до последния миг
всяко негово утро и всеки негов залез
така еднакви и така различни
ще жадувам всяко мартенско раззеленяване
и всяко лято като първо
всяка усмивка в очите на другия
и всяка сълза която падайки
освобождава място за любов
всяка раздяла с един която ме сближава с друг
всяка точка която поставя начало
и всеки ред който не дописвам за да го довърши Бог
всичко земно е преходно
затова не откачам системата
и енергията на земята продължава да протича в мен
дишам като за първи и последен път
и се разпадам на молекули светлина
аз съм необят в необята на вселената

КОЙ СИ ТИ

Кой си ти?
Нищо не ни свързва. 
Така и не се запознахме.
Животът ни обвърза, 
а защо, така и не попитахме.

Кой си ти?
Намирам те в сърцето си.
Помня, че само мълчахме.
И гледахме в очите си.
Накрая умряхме.

Кой си ти?
Нищо не ни свързва.
Защо погубваш дните ми?
Времето замръзва.
Душите ни са видими.

Кой си ти?
Намирам те в утробата.
Нищо не си дадохме.
Прочетох те във книгата,
която заедно създадохме.

Кой си ти?
Нищо не ни свързва. 
Чакам те от край време.
Нощта няма да свърши.
Как попадна на мене?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024