Ирен Михайлова е българска поетеса, писателка и психоаналитик, родена в София, България през 90-години. 

Завършва 32 СУ “Св. Климент Охридски” с пълно отличие, след което - бакалавър по психология и по литература в Англия. Учи магистър по психопатология в Сорбоната и се специализира в областта на психоанализата. Посещава лекции и семинари по съвременна литература и креативно писане.

Авторката пише поезия, проза и есета на френски, български и английски език, както и превежда съвременни български поети като Георги Славов на френски език.

Тукашните стихове са част от стихосбирката ѝ “Дърпане ня сенките” (“Tirer les ombres”), преведена на български език, следвана от поетичната творба “Изкушение”(“Tentation”), които ще се публикуват от издателството “Sans crispations éditions” в средата на 2023 г. 

Последната ѝ стихосбирка “Небе на очакването (”Ciel de l’attente”) излиза също през 2023 година в издателството “Le lys bleu”.

Разкази, стихове, както и преводите ѝ са публикувани в български и френски литературни списания като : “Меридиан 27”, “Отвъд кориците”, “Ранина”; “Lichen”, “Souffle inédit”, “Vivre en poète”, и т.н.

В поезията ѝ се усеща влиянието на европейския символизъм, френския сюреализъм и (пост)модернизъм.

Една от тематиките, които творбите ѝ разглеждат, е вдъхновена от идеята за “Прекосяване на Тъмното” (Чарлз Жулие), където лирическият Аз се сблъсква и надмогва границите на своите загуби и очаквания за да достигне до едно по-светло, по-пълноценно Съществуване.

*

Мрачината спи
На прага на съня ми тъй дълбок
И щом теглото му над миглите трепери, Здрачината в унес сладостен пробужда.

Мрачината спи
Вълшебна длан под спомена се плъзва и грабвайки дебелите платна изхлузва зяпналата Тишина.
Голота вълшебна, Мрачина-потребност,

Прегърни ме, силно притисни в дланите ми древния си страх
На прага му далечен - моите стенания, и далечни сянка и глад
Голота вълшебна, Здрачина-потребност

Богиня на портите с провесени напред ръце заставя сънищата които изчезват...
Всяка сянка спи, всяка мъка мимолетно
А как изгарям във прегръдка да загърна повея отлитащ, къдрици на нагънатия ѝ сатенен плащ, обагрен Силует от редки перли, като устни нежни, леопардовите ѝ палта...
Впиха се целувките ми в тях щом паднаха разплетени на топлата ѝ гръд звездите.

Всяка сянка от злато, всяка мъка мимолетна
Ах, колко ми е скъпа плахостта ми дето
всичко скрива под самотния ефирен плащ, а Самотна Нощ в моя покой липсва Само ноемврийския Борей във телата кухи се притиска.

Мрачината спи, Всяка сянка позлатена
Звезда която се надига под подпухналата топла гръд
Звезда, примамена от повей, път наполовина озарен, Светлинен лъч на празна тучност, Стига ми че Липсата съня ми стихващ изличи.

Всяка сянка спи и цялата мъка
Нощта не ме застига, денят ако окъснее
В ръцете ми присвива Окъсели отражения на изгасналия ми покой който ме отвергна.

Всяка илюзия за покой погасена
Непозната гордост, упорита сладост. И закръгля ъглите ти, когато избледнее Божествения ти образ, крехка сияйната в същината си, акомпанимент на липсващи тела задушаващи немия ми сън.

Мрачината, Всяка сянка от злато
Замлъкнала бързешком, тихо мълви и не я чувам
Тишината изгасва мимоходом пред едни и същи думи - тъжен поток от вагони, които бушуват и стихват
веднага щом локомотивите оголят дебелия дим.

А Снегът
Загърнат в сенки, нощта се уви топла в мене снощи
Възвишени Злощастни нощи все още потръпват там където унесът ѝ ме прогони.

*

Всяка сянка от злато, цялата болка
Въображаема и по-истинска от всякога се изхлузи от съня ми, освободена от ледената си
топлина, под звуковите апломи на мелодиите, които закъсняват в люлката ми на мечтание.

Непримирима се взирам в тротоарите през нощите, в които Тя вече не идва.

Всяка сянка от злато - цялата болка
Колко са скъпи за мен дълбините и хилядите ѝ нюанси
Колко са мили и успокояващи илюзиите на отсъстващия ми сън,
Сами напомнят за този дъх на хиляди макове на плътта ѝ. -
“Така зажалил мечтаеше до полуда в апломба изменен” :
Под Сянката Мистерията винаги гадае.

Всяка Сянка, всяка болка
Отне ми най-последното видение под клепачите стаено, дето утешаваше натегналите ми
сълзи, измърсените ми устни, където капките дъждец се сгушват...

Всички сянка спи, всяка нежност
Дима се отрони, домът на мечтите е отдавна рухнал. Ах, Миражи, а дошли бяхте под белите
стволи, а аз дошла бях да Ви обикна!

Всяка сянка от злато, същинската болка
Силуети отегчени от мен, уморени от упорството ми, вяли от ръцете ми
Звуци на целувки свили се на гръдта ѝ, и с ръце протегнати към тях и които
не са протегнати към теб от цяла вечност, а към вечността празна и напразно.

С всяка сянка заспивам, всяка прегръщам, образа на образа ти в мечтание, чаршафите и
дебелите нощни мъгли, които загръщам.
Като че ли клепачите ми са се снели толкова ниско под повея на тези Дълбоки нощи на
мнимия мрак, от които не се будя,
Там някъде и веднъж някога, из най-тъмната нощ, най-дълбока където
Непримиримо и ти ме обикна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023