Синият архангел на времето подава ръка на Апокалипсиса. Животът е война без войници. Светът рухва и сбъдва сънищата на Ирен Михайлова.

I. 

Синият архангел  

Подай ръка - 
Синият паметник рухва 

Там откъдето изгрява надеждата
Върху последните сърца
Се роди утехата. 

Синият паметник рухва 

Тъгата да си сам  
Да си различен  
Да си обичан  
- По-жива 
От мечтата ми да полетя.

Синия паметник рухва
 
А любимият ми е сам 
В гънките на войника 
Без име и дар.
 
Синият паметник рухва
 
Да рухне до основи 
И ще сбъдна съня.

Скитница 

II.I 

Никоя болка не ми е била чужда 
И ничия не ми е утеха. 

Как можа къща да рухне  Без вятър да брули  
Без да падат листа  
Без да буди синигер 
Мрачината на най-старата песен.
 
Как успя да излъже 
И залеза  
И стрехите  
Да изкорени 
Капката сляпа надежда
  
Без дума да каже 
Без звук да изстене  
Ангелски мъки  
Като мастилни листа.
 
На прага  
Ако се върне 
Ако дойде Зорница

Там някъде  
Там някога  
Всичко си тръгва  
За да се върне. 

II.II 

Тази която липсва  
От картините  
От снимките  
От разговорите, която  
Не е стъпила в този дом, чиито
Вещи - разпръснати  
В четирите крайща на света ;
Която гониха към пакълото
Срещу която вдигаха кръста
И която заровиха на брега на реката
И не поникна нито дърво 
Нито корен 
Тази  
И ничия друга 
Дъщеря на корабокрушение.

III.
 
Писък 
 
Когато на ръба на дъното 
В най-далечните основи на светлината
Главоломно мъката преобърна
Целия му свят,  
Той не изгради 
И една стена от рухналите, 
Които и до днес го обгръщат.
 
Когато се търкулна  
И последната черешова костилка
От ледените устни-провидение,
Което все още помни, 
Той не изгради  
И една стена от рухналите 
С които все още се бори.
 
Само ако 
От онези устни  
Бе излязъл  
Тогава писък.

IV. 

Угасна звездата 
спокойно зловещо
 
Посмъртно 
кажи ми  
"Прогони смъртта"
   
Посмърно 
разкрий ми  
нейната същност
 
да спра да душа Думите
и извивам 
врата на неизвесността
   
Кажи ми 
цялото това време  
дето убива  
с любезната стара песен
  
това време разкри ли  
съкровището на моята вечна апатия
тежест в извито сърце
  
разкри ли 
цялото това време  
че бях призрак 
по-осезаем от живите
 
цялото това време разаказва 
моята обич  

нека всички времена чуят  
че смъртта е заточена  
докато дърпам ръцете ти  
от дъното на Вечността.

V. 

Глътка въздух
 
Хвани ме
  
Когато падам  
Когато отчаянието 
Превърне се в утеха.
 
Хвани ме
  
Когато дишам  
Като удавница  
След корабокрушение.

Хвани ме
  
Когато стрелям 
Коршуми  
Като думи на възмездие

Хвани ме 
 
Тихо щом хванеш в шепи
Крилата на гълъбa.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024