Ия Кива е родена през 1984 г. в Донецк, заради руско-украинската война се премества първо в Киев през 2014 г., а след това през 2022 г. в Лвов. Преводач и редактор на детски книги в проекта „Пижамна библиотека“. Автор е на две стихосбирки: „По-далеч от рая“ (2018) и „Първата страница на зимата“ (2019), както и на сборника „Ще се събудим други“ (интервюта с беларуски писатели). По нейни стихове Алла Загайкевич създава музикалното произведение Sign of presens. Стипендиантка е на проекта на министъра на културата на Полша Gaude Polonia, програмите на Дартмудския колеж и Documenting Ukraine. Участвала е в поетични фестивали в Украйна, Беларус, Полша, Белгия, Финландия, САЩ, Германия, Естония, Латвия и Гърция. Стиховете ѝ са превеждани на 30 езика.

Ия Кива, Украйна

Превод от руски: Денис Олегов

*
когато бях на тридесет и три лекарите казваха
че никога няма да ходя без бастун
а днес мога да пробягам шест километра
макар да нямам ни най-малка заслуга за това

аз тичам само ако животът е топъл към мен
когато слънчевите лъчи ме вземат на ръце
и ме носят как голяма плюшена играчка
меколапа коала, нейното дете

(в здрача от лед и от мъгла
болката изтисква тялото като сух парцал
разточва го като дъска за гладене)

аз тичам и тичам
по пътеките на парка на ленинския комсомол
по кръгове около несъществуващия стадион “Локомотив”
тичам с момичетата от Гладковка
“у нас в Гладков всяка втора я изнасилваха”
докато слънцето не остави на кожата ми мръсни отпечатъци
от деня, в който тичането е единственото достъпно усилие

аз тичам и тичам
под слънчевите удари на това време
когато можеш само  да тичаш и плачеш
тъпчейки в белите дробове въздуха като стерилен памук
размотавайки осветената лента на пътя

като че ли тези евтини маратонки от секънд-хенда
могат да стъпчат физическите и менталните травми
да ги накълват с изобразените на тях петли
да ги закопаят в асфалта, както биха казали през деветдесетте,
когато започнах да тичам без да се спирам

денят, свит в юмрука на болката, тича на място,
главозамайващ като ефекта вертиго
мъртъв, като белезите, пробили дупки с крака
в корема на моето жизнено пространство

*

в самото сърце на града
императивите сдъвкват жените
на младия патриархат

прашните какавиди
на закрития със завеси божи свят 

поправи лицето си
за слава на патриархата
ти си обезличена

махни устните си
за слава на патриархата
върху теб е залепен етикетът на мълчанието

извий си главата
за слава на патриархата
колективното ти тяло е обезглавено

за слава на бащата и сина
и дядото и прадядото
и брата и мъжа
и вола и магарето му

закованите с вик усти
висят на дългия черен косъм
на новата етика

суха безкръвна жътва
точи сърповете
търси косачи

още едно лято
обикновена улична храна

*
аз: казва Марина: съм човек-беглец
ювенално море на срама на войната на обвиненията
настъпващо към тялото на спящия град

аз съм заек танцуващ на един оцелял крак
цирков хороводен

чуваш ли как скърцат подовите дъски на времето
лапите ми захвърлени 
до самите корени се кръстят не на място

аз :продължава тя/то: съм човек-ад
нощта в очите ми проби зеница 

аз стоя на световните везни
и разклащам отчуждаемите свидетелства

актът на насилие започна толкова отдавна
че даже младите клонки на всяко действие гранките въстанаха

аз: твърди то: съм възпалена костилка
в устата на пламенеещото грозде
планова дефлорация на жлезите

аз не познавам говорещия в лице, но в тези пустини 
преди се въдеха животни с много езици
и ходеха пеша под уродливия сияещ калпак

и ето вратите на тревата се затварят
по гръб летят ленти светлина 
аз се оказвам в корема на безкрайната пътека

тук под всяка граница блести кухненски живак
и предателски мирише на изгорена захар от вкъщи
и като свещ гори на снега изстиналата ми следа

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022