Йоана Цветкова - студент по Драматургия в НАТФИЗ. Основно творчеството ми включва кратка хаотична поезия, а прозата - отново хаос. Като цяло да, това е думата, с която бих описала творбите си.

Монолози на суетата 

“Суета на суетите, казва проповедникът, суета на суетите, всичко е суета.” - Книга на Еклисиаста 

Ято гарвани лети в сумрака и грачи. Небето предвещава разруха, готово е да стовари цялата си ярост на земята. На една малка тераса с вътрешен двор в центъра на града стои едно младо момиче. Севда. Запалила е ароматни свещи, хаотично поставени на различни места из цялата тераса. Седнала е неподвижно в ъгъла и наблюдава внимателно движението на птиците. Гракът се чува по-силно, сякаш е по-близо. Изведнъж един гарван каца на парапета на терасата и в този миг свещите гаснат. Севда влиза в стаята, за да вземе запалка, тъй като мракът все повече я плаши. В момента, в който тя се връща на терасата, няма и следа от гарвана. 

Гръмотевици и светкавици изпълват небето. Свещите едва задържат пламъка си от нарастващата сила на вятъра. Севда осъзнава, че те няма да горят още дълго, затова изважда любимото си огледало, рамкирано в позлатена рамка за картини. Поставя го на терасата, така че да вижда образа си в профил, но и отблясъка на светкавиците, които осветяват пространството. Пали си цигара. Мисли минават през съзнанието й. Фрустрирана се обръща към отражението си. Оглежда се внимателно в анфас. 

- Какво ме гледаш? Нали знаеш, че не е възпитано да прекъсваш човек, изпаднал в размисъл? 

И отново се обръща в профил, дърпайки блажено от цигарата. 

- Нали ти казах да спреш да ме гледаш. - повишава нервно тон. 

- Да, не се учудвай, виждам те с периферното си зрение. Не ме ядосвай, казах ти да спреш да ме наблюдаваш. Знам какво си мислиш, не си го мисли. Достатъчно! 

Оставя цигарата, изпуква пръстите на дланите си, както и китките си. Обръща се към огледалото и пронизва с поглед образа си. 

- Не мога повече да живея с теб. Побъркваш ме. Изкарваш ме от кожата ми всеки път щом ме погледнеш. 

- Да, да, разбирам. Харесва ти да ме провокираш. Хубаво. Продължавай да ме гледаш, така или иначе правиш каквото си поискаш. Коя пък съм аз, че да ти казвам какво да правиш? 

Отново се обръща в профил, избягвайки отражението си. Взима отново цигарата, но вече блаженството липсва, останала е само никотиновата нужда. Без да завърта глава към огледалото с треперещ глас казва: 

- Не мога да проумея защо го правиш. Защо усложняваш всичко. Би било толкова лесно, ако не съществуваше, ако те нямаше, ако не знаех, че постоянно си там и ме чакаш. Чакаш ме да тръгна в погрешна посока, да се проваля, за да се изсмееш с онзи твой ужасяващ глас. 

- Всъщност сега като се замисля…… Да, точно така. Ти ми завиждаш. Затова усложняваш всичко. Изпълнена си със завист и това бавно те убива, затова искаш да убие и мен. 

- Е, сега като го осъзнах знаеш ли какво? - извърта поглед към образа си.

- Съжалявам те. Жалка си, просто си жалка. 

Оглежда се от горе до долу. Погледът е фокусиран върху очите й. 

- Какво? Засегнах ли те? - смее се. 

- О, извинявам се. Съжалявам, че накърних достойнството ти. Нали беше много смела, когато ме унижаваше. Давай де, кажи нещо. 

- Ахааа, сега мълчиш, наказваш ме. Наказваш ме с мълчанието си. Добре, така да бъде. 

Застава в профил и пали цигара. Сълзи се стичат по лицето й. 

- Винаги…винаги…когато те провокирам…винаги мълчиш. Чакаш да изпитам вина, да съжаля за казаното и всичко да бъде по старому. Ти отново да бъдеш в контрол. Защо? 

Започва да крещи. 

- Защо? Защо? Питам те. 

Поема дълбоко въздух и се успокоява. 

- Отново класическото мълчание. 

Обръща се с лице към отражението си и с равен глас казва: 

- Този път няма да спечелиш. Този път аз те превъзхождам. 

- Разбираш ли? Аз. Те. Превъзхождам. 

- Не, не ми мълчи! 

Севда изпада в истерия. 

- Хайде, кажи нещо, давай, кажи. 

- Глупачка. 

- Ти си просто една завистлива глупачка. 

- Побъркваш ме, побъркваш. 

Тя хваща металния пепелник и удря по огледалото. Цялото се начупва и няма и следа от отражението й. Цялата тераса е обсипана със стъкла, а ръката на Севда кърви. Тя се свива в ъгъла на терасата, където беше наблюдавала ятото гарвани. Започва силен порой. Тя се фокусира върху звука на дъжда, за да не чува мислите си. Това не е достатъчно. Те все пак успяват да се прокраднат в съзнанието й. Вина я обзема. 

- Аз. Аз…убих я. Убих я. 

- Трябваше да поговорим. Трябваше да й дам шанс. 

- Не. Какво си мисля. Тя това искаше. Искаше да завземе цялата ми идентичност, да ме обсеби. Направих правилното нещо. Противодействах. 

Стъпва върху стъклата, за да вземе кутията цигари. Запалва си. И отново се връща в ъгъла. 

- Не, не съм по-добра от нея. 

- Убих. 

- Отнех живот. Отнех нейния живот. 

- Тя бе част от мен, мъничка частица от Севда. 

- Аз…аз трябва да се отърва от това. 

Събира стъклата и започва да ги хвърля през терасата. 

- Защо, защо го направих? - крещи през сълзи. 

“Заслужаваш същото. Не си по-добра от нея. Напротив. Тя никога нямаше да ти го стори.”

- Стига. Млъкни. Не искам да слушам. 

“Тя те обичаше. Никога нямаше да ти го стори. Убийца. Убийца.” 

Севда се хваща за косата. Започва да се скубе с всички сили, за да се избави от натрапчивите гласове в главата си. 

“Убийца. Убийца. Убийца.” 

- Млъкнете. Млъкнете ви казвам. 

Шепотите в съзнанието й не стихват. Масури коса от скубане падат от главата й. Ушите й бучат, а зрението и е замъглено. Не издържа повече. 

- Знам как ще млъкнете. 

В мига, в който тези думи излизат от устата й, тя скача от балкона.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023