Въздухът е пресен. Таим мълчанието в лабиринта на улици. Всяка рана някак заздравява с думите на Ина Иванова.

Александър Арнаудов

Таим

В шепата на следобедния град -
няколко горчиви маслини,
къшей хляб 
и аз.

Син е въздухът, пресен е.
Таим мълчанието си – ти и аз, 
аз и ти в лабиринта на улици,
които винаги извеждат на билото. 

Вървим – дребни и остри костилки
по облите камъни, 
и нагарчаме.

(”малки букви”, изд. “Жанет-45”)

Внезапно

тъй както разцъфтява мак
тъй както се разпуква нарът
тъй както кръв избива
по тънките ръкави на неверието
пусни я да си иде
пусни я да си иде
защото 
преминала е сладостта на всичко
а всяка рана някак заздравява

(”малки букви”, изд. “Жанет-45”)

*
Какво има в тая планина
под въздуха с птиците и пеперудите, 
под тревата и окапалите борови иглички,
под снеговете, шумата, мицелите,
под пътеките на горските мравки,
под страха, потушаван с песен, и шепота, 
с който майки са приспивали децата си,
Какво вика в недрата на тая планина, 
че когато къщите запустеят и започнат да падат,
се срутват навътре, към центъра си, 
и след години остава само вдлъбнатина 
колкото от копито на сърна,
колкото от пропуснат сърдечен удар.
Колкото да стиснеш очи 
преди навътре да вдигнеш поглед.

(непубликувано)

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024