Животът продължава като играна пиеса – безнадеждно и уморено. Госпъли опяват октомврийското сърце на смъртта. Стихотворенията на Ина Иванова се издигат от мъглата като съня на стар пънкар.

***
Студен е кестенът в шепата ти, стисваш пръсти 
около влажното му, новородено, лъскаво тяло,
нещо си отива, усещаш го по настойчивия хлад в костите.
Октомври е госпъл в сърцето, мъгла в мускулите,
пронизваща нежност, слънце, което блъсва фасадите,
кубе на черква, златно като челото на местния луд,
обло като дъха ти сутрин, тази първа беззащитност,
с която започваш всеки нов ден, преди примката на умората.
Октомври е жълт звук, грозде с чедър, чадър в чантата,
спринтът на отчаянието, разкъсал дишането ти,
Пееш наум черна музика, дълги са дъгите на вокалите,
стигат за цяла улица, по която да преминеш като насън.
Чу ли камбаната? Поетите знаят – тя винаги бие за теб.

*** 
Смъртта диша търпеливо в ъгъла,
кротка и питомна, мека. Люлее се нехайно,
поклаща се на стария пирон. 

Стената полека ще разхлаби хватката си
около тънкото, остро тяло на гвоздея.
Паяк ще заобиколи със страхопочитание.

Ти предпочиташ да не я виждаш.
Смъртта облизва солени устни,
не бърза, тя никога не бърза, 

тук е, където тежат плът и умора.
Тя – милостивата част от кръговрата,
спи на пресекулки сега, мълчаливо.

А как ѝ е омръзнало, господи, само как 
ѝ е писнало да не я забелязват –
тази страхлива, недостойна съпротива.

***
Въздухът в дома им е твърд,
износен от всичкото това вдишване,
по ъглите се въргалят думи и прах,
недовършени реплики лепнат по бравите.
Тя си е тръгвала стотина пъти,
вратата вече се трясва примирено,
когато я засили в яростта си.
После идва часът на иронията,
не мина ли времето да си драма куин,
незряло е някак, саботираш се.
И тя се връща. Безочието ѝ отива,
но не е истинско, не е. Целият ѝ живот
е безнадеждно играна пиеса, дар,
който не иска вече да поднася.
Остава ѝ само да понесе времето,
жилището, нехайният пънк 
на изгревите, баналната умора.
Раменете ѝ са прави като на кариатида,
и светът тегне над тях, хлипа насън 
с всичката си 
– погубена –
нежност.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024