Нищо не е по-важно в живота от това да умираш и да обичаш. Светът е бомба със закъснител, избухнала още преди да се родим в любовните поеми на Илияна Стоянова.

БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ

Той идваше: 
две бутилки червено,
очи зачервени 
от нетърпение.
Аз:
стек от фризера, 
руси къдрѝци
и очакване.

Като Хемингуей 
„на чисто и светло“, казва,
нарисувал нови картини с мен, 
с устни рисува платното ми,
четѐ стѝхове на поетесата, плаче,
пием вѝно, пушим, 
нощи с оперни арии,  
мъчат ни страх и тревожност,
приспиване, обожаване, ревност –
разцъфтяват цветята от Петия ни месец.

Далеч от дрънкането на тълпата –
голи в грубия свят.

Свят
толкова страшен:
всеки ден правим опити
да се убиваме 
и всичко е от камък –
плътен, непроходим.

Гледам мъртвите пясъци,
мъртвото тяло на децата,
не умееха още да четат,
едва-едва проговорили
дори не плачеха –
бомба със закъснител ги уби.

В свят,
пълен с автомобили, които се убиват,
хора, които умират в болници,
руини, 
улици, 
учѝлища,
мостове,
театри…
и любов –

бомба със закъснител,
убила е всичко живо след себе си.

ЖЕНАТА НА ПИСАТЕЛЯ

Изневерих ти
изгубена в превода –
ти пишеше нови истории
за млада героиня
лист след лист – петдесет редакции.

Изневерих ти с шофьор,
който не чете книги.

Сега балансът е установен.
Пак те обичам.

ЛЮБОВНА ПОЕМА 

1

нищо
нищо не беше по-важно
в този живот
освен да обичаш,
да плачеш и да обичаш
да умираш и да обичаш
да се разцепваш на тресчици
да се вълнуваш да се мразиш
като онова ми ти мъртво вълнение
да се влечеш навътре и надолу
да потъваш при старите лодки разкостени,
черните миди и смърти,
да потъваш до дъното, до калта и насладата
да се люшкаш да се въздигаш –
не боговете
а ветровете 
созополски и витошки те подхвърлят –
прашинка, не, атоми, електрони, йони,
после пак си в калта, в онази лечебната, поморийската
в лугата и калта на любовите
в разредения въздух въздигана до Черния връх
и на дъното на Черното море удавена
да плачеш, да стенеш
желанието те изгаря
живот те изгаря
смърт те желае
смърт те целува…

2

не ядем не спим не мислим
ние сме това което сме без дрехи –
в утробата, в леглото, в гроба –

нищо не е повече от това
повече от това няма да е никога
всичко друго е вятър
притчи и Богослужение,
ние с теб сме Богослужение сега.

„толкова те обичам!“ – крещиш и ме душѝш,
плача и те обичам, и те мразя,
обичаме се докато умираме,
убиваш ме убивам те,
въздухът е разреден, Черният връх,
като един Яворов
ме самоубиваш – Лора…

сигурно е
сигурно е че си ме обичал
че съм те обичала
в първото десетилетие на 21-ви
че нищо няма да се повтори
че нищо не е вечно,
смъртта иска жертви.

нищо, 
нищо не е по-важно –

тялото е смъртно,
фалосът,
мъжът,
жената –

безсмъртието е смъртно.

3

никога
никога няма да си същият
като в онези дни в онези нощи
да плачеш и да обичаш
с нежна кожа, любещ фалос,
висок и мършав, отдаден,
и усмивката ти на хищник:
всичко е смъртно.

това, което е било̀ 
ще потъне в Черното море,
костите му ще белеят
на гръцкия остров
при гроба на Байрон…

после ние ще станем –
параходи в две посоки,
параходите ще продължат да отплуват,
вятърът ще притихне в дюните,
раздялата със сушата
няма да спре мъжете…

4
пишейки за теб
си припомням
че нищо
нищо не беше по-важно
от това обичане до смърт.

никой не ни каза
не предупреди
че безсмъртието е смъртно,
че безсмъртното излитане – животът –
е да се живее докато е жив.

5

Ти си 
на дъното на това Черно море -
малка черна мида
от години лежиш.

И аз мога като теб,
ще видиш:
това е, което животът ни дава –
накрая.

Ти беше всичко.
сега си дъно –
пясък, пясък…

НАСЛЕДСТВО

Достатъчно са знаците от теб.

Твоите еротични рисунки китайски стил
с черен контур върху бялата стена
като писеца в душата ми
с йероглифи 
върху февруарския сняг.

Тук са сините боксерки, от 15 години
забравени в гардероба –
напомнят теменужки и винени нощи,
сърцето в тъмната гора.

Будна с тези притежания:
круизите в полунощни таксита, 
в два часа сутрин
ме посрещаш гол на вратата сияещ,
лягаме доверчиво в огнеупорен креват
отливки от едно цяло.

Помня 
заблудено врабче 
си счупи крило в стъклото от лед,
сега не знам 
дали съм счупена 
в леда или в пламъка.

Четка за зъби 
и няколко книги при теб забравих –
само вещи, 
изчезват, 
губим всичко.

Остават 
значимите притежания: 
фрагменти живот 
с това което е било 
препълнено в нас 
както лунния гонг 
преди да се стопи.

РОМАНТИКА И ВОЙНА

(Той )Защо камерна музика?

       (Тя )Аз обичам камерна,
       ти обичаш военни маршове.

Защото си човек без идеали;
трябва да си по-общителна, по-отворена към света.

          Копая само в моята градина,
          добре я познавам,
          а какво може поет да направи в голямата война?

Може да нарисува срутените небеса
в катакомбите на градовете
и хора, които умират.

            Не може, поетът е Трубадур,
            той възпява живота, не е военен командир.

Искаш да оправдаеш своите духовни въпроси
за да си садиш цветята.

             Помня Мария Калас
             и болезнената любов, дяволският й глас изгубен,
             сама в празния дом.

А дали я обичаше великият мъж от острова?

             Той ще доплува по вълните 
             преди да умре.                           .

Любовта е заточение,
само тъгата е вечна.

              Не съм съгласна, възпявам
              живота, а не  утрешните саркофази.

О, твърде недостатъчно!
Кой ще те чуе?

              По-добре да пея колко съм сама в сърцето си
              когато двамата говорим.

ЛОШО

Аз бях лоша –
преди да те срещна 
от ръцете до кръста ми бяха криле,
спрях да летя, за да ти бъда равна.

Ти беше лош –
душата ти натъпкана в орех,
челòто ти -  малко,
пръстите - с ципи на прилеп,
скроен в тясна кожа.

Срещите ни бяха лоши –
маса, чинии, кревати,
седем  години мълчание 
в празни чаши за дребни пари.

Къщата ти беше лоша –
кучетата душеха напразно за кокал,
птиците чукаха с човки за троха.

Имах тяло, което беше лошо –
посиняло от студ в пепелта се разгаряше,
лъжеше че пее, никога не плачеше,
усмихваше се блудкаво.

Дъщеря ти беше лоша –
идваше на гости да ме бие:
„никога няма да е твой, никога!“, 
казваше, и си отиваше с дупка в сърцето.

Тъщата ти беше лоша –
правеше магии,
казваше, че дъщеря ù 
те е вързала с косите си 
завинаги 
и няма да те пусне, няма 
...дори от гроба.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024