Времето по кожата ни ослепява пред лицето на скръбта. Кафето изстива, докато Яна Монева описва жертвоприношенията на любовта.

*
любовта е
жертвоприношение и ръце
пред лицето на скръбта,
пред почукването на
дъжда - навън
и този в тялото
ръце и избор
да се разглобим
и сглобим наново
тайно измиване
на всички улики
кръвта изтича
В родени-неродени
луни и съзвездия

взрив и притихване...


*
ставам за да се отдалеча от тялото,
което лежи омаломощено,
ще облека зелената си кадифена рокля,
ще сложа от онзи тръпчиво тревист парфюм,
който винаги ми напомня на младост
и ще отида да го видя в остаряването му -
искам да му разкажа за големите ръце на съдбата,
когато остави с опипване лъжичката в чинийката за кафе
мисля си за това как мога да опиша
случващото се на баща ми,
който всеки ден следи прогнозата за времето
предупреждава ме за жега и сняг,
усеща ме като време по кожата си
иска да ме види щастлива,
остаряла, намерила себе си,
мека и ароматно тръпчива
иска да ме види,
но ослепя …
Я

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024