Крещим срещу стените. Силно, желязно и стабилно пада нашето бъдеще. Студът се пропуква, за да погълне зимните стихове на Христо Мухтанов.

Александър Арнаудов

*
студът ни изненада, слязохме на летището,
дъждът ни обстрелваше с острите си капки,
опитвахме да се скрием, носехме чадъри,
които се чупеха, сякаш бяха издънки
от ненужен живот (да ги хвърлиш ли?),
аз бях с леко есенно яке, а северът
не бива да се подценява; когато слязохме,
предстоеше, ако ми бяха разказали,
нямаше да повярвам - това е от онези начала,
които с нищо не предвещават,
а ние бягахме под дъжда – остатък
от някаква невинност,
която не знам дали още нося у себе си:
когато гледам бебешките си снимки
почти не мога да се позная,
струва ми се, че това е бъдещето ми дете,
пренесено в деветдесет и първа,
на което желая прекрасно порастване,
пътуване до градове, за които още не е чувало,
не си е представяло, че някой ден ще посети,
че може би ще вали, че ще бъде студено,
(че ще си купи вълнената бяла шапка,
която сега държа във ръцете си),
не си е представяло, че ще го боли
- Христо, малък мой,
нищо от това не ти се е случило

28

защото Джанис и Джим, и Димитър
тайно са знаели,
че няма да я понесат, това е
най-тежката година, сигурно трябваше
да легна на булеварда, да стана
един от тях, да не изживея как
общите пътища се разкъсват,
пия лекарства, безброй пъти
пребоядисвам стената, не си отдъхвам
седем дни в седмицата, към всеки
полагам неимоверни усилия,
бивам работно добиче, боксова круша,
крещя така, че стените
по сградите се пропукват,
никой не чува поезията,
когато съм прободен най-тежко,
бивам престъпник дори
на дъното на пресушеното езеро,
стоя сам и заключен, не виждам никого,
докато те налагат волята си,
и когато диванът накрая се скъсва,
нервите ми издъхват -
но нали съм винаги силен,
железен, стабилен,
най-великият гуру от всички

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022