Тогава нощите повикаха дяволите.
Ден след ден и после нататък, мислите ти продължаваха да се гонят, без да се достигат, и ти не знаеше дали ще откриеш пролука, трябваше да бягаш, докъде, ще продължиш ли, търсенето е мистерия в тази равнина.
„Не ме е страх от животните и хората, а само от малките неща, които са навсякъде, от бактерии и микроби, от атомите, които, ако се разпаднат, сме обречени.“
Като елен преминаваш през горите и вълците, които дебнат, рогата ти – разклонени и остри, тържествени, аз – с кръв по устата, бързината ти пред ловкостта ми по пътя на плячката.
Но кой кого гони и кому е нужно, за чий дявол, къде са тези малки неща, къде отиват твоите мисли, с които препускаш, рогат и от рая изгонен?
Никога не отиваме в едни и същи посоки.

Разочарованието
понякога боде незабележимо, а друг път се забива в центъра ти и дни наред се въртиш около пронизалото те острие, издълбаваш кръг и повтаряш като счупена плоча онова, което се е загнездило: знаменията са обещавали едно, а случилото се е друго.
Да очакваш означава да строиш едно бъдеще, крехко и самото то незащитено от това да се строши на парчета. Поставяш условията внимателно, намираш най-доброто място за основите и думите строят последвалата история. Поредицата от събития блести и е сякаш единствена, почти ти се привижда началото ѝ в далечината.
Тогава твърдата повърхност на истината се сблъсква с изкривеното огледало, в което си повярвал, и от удара парчетата изхвърчат навсякъде и пронизват. Можеше да бъде друго, зная, вероятно е можело. Би било красиво.
Обвинявайки съдбата, съглеждаш следващото очарование, готово за грабване.

Наблюдавам изтичането на времето.
И докато го наблюдавам, неусетно продължава, още и още, напълно безкомпромисно; впереният ми поглед не го възпира никак. Песъчинките (разбира се, песъчинките) на безбройните часовници вече изпълват шосето, преливат през прозореца ми надолу към него.
Разглеждам диапозитивите на спомените. Онези от детството и юношеството са многобройни, пъстри, пълни с неочаквани събития и изводи; но след това продължават в краткотрайни холограми, движещи се с месеци по малките квадратчета. Един месец екзистенциална криза, един месец прекомерна работа, един месец издъхнало сърце. Очарованието на зрелостта.
Какво направих днес, което да запази спомена ми жив достатъчно? Какво направих вчера, преди седмица или пък преди половин година? Песъчинките постепенно са препълнили дома ми, диапозитивите се губят някъде из пясъците, последните фотографски парченца съвсем са изчезнали от полезрението.
Ще се пързулна заедно със съдържанието на пръсналите се часовници – надолу през прозореца; с надежда, че някъде сред пустинята на миговете си ще открия ненадеен оазис.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024