*
Събужда се българинът сутринта, отваря очите си, разтърква, маха някой-друг гурел и взема смартфона. Прави си кафе, пуска сутрешния блок и отваря най-популярната социална мрежа, за да се изкаже.

Мнението му кипи – чул е достатъчно експерти, а и вътрешния си глас, пък и една жена от една група вече е споделила пълната картина на бурята на деня. Една страница е пуснала меме, което описва всичко в ясни и конкретни детайли. Време е да хване телефона и да пребори с няколко дълбокомислени прости фрази всички проблеми на страната, планетата и дори междугалактическото пространство. Мнението му е меродавно. Разбира от геополитика до кисело зеле.

Случило ли се е изобщо нещо, ако го няма в социалните мрежи? Съществува ли като факт, ако не бъде обсъдено задълбочено от експертите в коментарите? Било ли е, ако няма харесване?

Взел телефона, българинът пише ли, пише, споделя ли, споделя. Фейсбук е официозът, новото работническо дело – няма по-истинска и висока трибуна от него. Българското общество е онлайн. Един имагинерен конструкт, който се разпада в мига, в който българинът прибере телефона обратно в джоба си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024