Eжедневието ни е запушена водосточна тръба. Умираме в стаята под покрива. Истинската пандемия е сифилис от поезия, която може само Христо Мухтанов да излекува.

Александър Арнаудов

Стаята под покрива

Ами ако ме намерят в неприлична поза или пък в твърде обикновена и даже позорно делнична – седнал на тоалетната; каква смърт би било това? Върша толкова банално действие и изведнъж – край; без продължение.
Следващите събития надали бих могъл да ги огледам, но си ги представям достатъчно ясно – опечалените почитат последните ми стихотворения и всичко приключва. Финалът ме е връхлетял с бясна скорост докато съм почесвал мислите си. Без саможертва, без самоубийство или просто безследно. А смъртта все пак е важна, слага онази поанта, която някак осмисля текста. Дори когато той е недостатъчен; а може би именно тогава.
Понякога ме е страх, че нищо дотук не е имало значение; едно изплъзване на смисъла по-ужасно и от пандемия. Та за това ли съм се озовал тук, сред всички векове и възможности? Гледам разхвърляните си обувки и не зная кои да сложа, камо ли накъде да тръгна, и се суетя в опити да поддържам ритуала. Но докато съм защитен в своето спокойното съществуване, изпитвам страх, че последният удар може да бъде от подхлъзване в банята.
Да умреш след наситен живот и дълго боледуване, записал последните си завещания, оставил семената на думите и само чакащ; да умреш във война или бунт, вдълбал поезията си заедно с кръвта си в самата земя; да умреш като трагичен образ, воден от безскрупулната съдба, от пистолет или бедствие или просто…да умреш в стаята под покрива. Тъй близо до самия небосвод.

Толкова пропилян потенциал. Също като водосточна тръба, която се е пропукала и водата не стига по предназначение; или я отвеждат. Такова ни е ежедневието, такива са събитията. Къде е същината, къде е енергията, къде е вътрешноклетъчно желание? В летаргия и зимен сън съм целогодишно.
Ами ако не мога да продължа? Ако тази история просто няма логичен край? Ето, размишлявам върху случващото се и пак не достигам до заветния отговор. Начало – имам единствено начало, а сетне пропаст.
Разбира се, пропастта ще погледне обратно към мен. Ще зададе въпроса защо не съм скочил все още в нея. А аз няма да имам какво да отвърна, както нямам история. Само злощастната осеяност с кратери и сбърканото физическо положение.
Вече не помня докъде трябваше да се достигне. И ако не съм аз авторът, тогава кой ще довърши написаното?

Проба…проба…
усещаш ли вече; крайници, жажда, естествена нужда? – ставаш; влачиш тялото си като тежък скелет с мускули, отиваш да отпиеш глътка вода, всичко е замъглено. Проба. Проба?
Тялото ми е като чуждо – нося го със себе си, докато съм някъде в мътното пространство. Наполовина съм - държа се с единия крак в събуденото, с другия отвъд физичните закони. Къде е това място?
Тежестта на съществуването бавно пропълзява през кожата и достига до очите, които се ококорват под нейната сила. Отново ден, отново изгрев, отново дрехи, работа, дейности.
Какъв е процентът на смисъл във всичко това? В един момент се радваш искрено и безпрекословно на земното чудо, в следващия от порите ти сякаш изплува катран и започва да пише по кожата ти.
Представям си как тя се покрива с думи – онова, което циркулира като електрическо напрежение се вдига на повърхността и ме обзема целия. Обрив от букви, сифилис от поезия.
И никога не мога да кажа как съм. Съм.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021