Скачаме от влака в подземния свят на дните – дом от крехки метафори, в който Хайри Хамдан посреща септемврийския Апокалипсис на списание Нова асоциална поезия.

Странникът

Не харесвам този пътник,
седнал сам със своя смартфон,
съчинява драми и не спира да се смее
на току-що измислени от него истории.

Ненавиждам го и ми се иска без колебание
да го изхвърля от влака,
заедно с чашата кафе, която вечно държи
в дясната си ръка.

Но пътникът остава безразличен към мрачните лица,
които рядко свалят своите гримаси.
Изпраща посланията си към хора
в други композиции,
към водачът на подземния свят,
към цялото налично пространство.

Презирам този възгордял се пасажер –
в своето уединение оспорващ самотата
в светлата част на деня,
между заетите седалки със своенравни индивиди,
в ранните часове от утрото
и малко преди да се отделят телата.

Ненавиждам отшелникът във влака,
който въпреки суетнята не се отделя от словото,
бавно строи крехкия си дом от метафори,
пее наум известни балади.
В календара му липсват далечни планове,
смята да седи на свободна пейка в парка,
да целуне любимата си
и да преименува работното заглавие
на поредната незавършена пиеса.

Седнал съм в предпоследната мотриса.
Не бързам да пристигна нито да забавя хода на деня.
Слушам въображаеми герои да споделят
своите тревоги и блянове,
смея се на техния ентусиазъм.
Изпивам последната глътка кафе
и без колебание напускам подземния свят
на самотната гара.

Поредната тълпа се качва,
друга с мене скача в деня.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023