Издигаме хрям на крясъците. Мъката е направена от мед и стъкло. Младостта ни минава в борбата на Глория Филипова.

Александър Арнаудов

Храм

В храма, който ти издигнах,
С тези две ръце,
Пукнатини разцепват стените
Лицето ти е изкривено в стенописите
Очите ти се ронят
И се сипят по главата ми

В храма, който ти издигнах,
Отлетял е ангелският хор,
Сладкогласно пеещ името ти,
Изплашен от моите крясъци.

Загаснали свещи и празни кадилници,
Студ и мраз сковават пода
Под коленете ми.

Мястото ти на олтара - празно
Мястото ти на амвона - празно

В храма, който ти издигнах
Ти никога не си била
И храм не се издига за човеци

Препъвам се,
Прекрачвам в слънчевия ден,
Затръшвам вратата зад себе си,
Куполите и стените рухват,
Мъка от мед, стъкло и камък,
Глухо издрънчава последният звън на камбаната

И бягам,
Бягам,
Бягам.
Господ да ми е на помощ!

Младост

Младостта ми мина
по площадите,
при прокурорите
и призовкарите.
Мина във съда
и в деловодствата,
сред справките
и производствата,
между "противоречиви показания сте дали"
и "спомняте ли си как точно ви удари?"

Младостта ми мина
по площадите,
при кордоните,
сред полицаите,
по шосетата
и по паветата,
с мегафоните
и транспарантите.
Мина с "Няма да мълчим
и няма да търпим"
но след протеста пием
умълчани.
После ставаме
и ближем рани
и пак сме в битки
Непрестанни.

Младостта ми мина във борбата,
в блъскане срещу стената,
а зад нея са се окопали,
на вратите тежки катинари,
там най-низша ценност е човека,
това е България на 13 века.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024