Животът е единствената причина за смъртта. Ръцете ни са лодки, които отплават и не се връщат. В апокалиптичния майски брой на списанието представяме нови стихотворения от третата стихосбирка на Георги Славов - "Човек е сам и човек е само".

Александър Арнаудов

На чай с Шопенхауър

Аз изпитвам вечно съжаление,
че животът е единствена причина за смъртта.

*
Нависоко знамената се
събличат и като ексхумирани останки
застива времето в ръцете ми.

*

Ти си най-добрият звук в гласа ми
Красотата не съществува, следователно и ти не съществуваш.

*
Стига сантименталности, Мария.
Така или иначе всичко е пара и пара е всичко.
Такива генерализации караха всички да настръхват
в римския двор пред статуята на Юпитер.

Подценено е виното и затова поетите го пият.
Дионисий е запомнен повече от пътищата.

Наздраве, хуни на душите ни, наздраве!
Празни чаши им раздайте,
да отпиват, нека да отпиват!

И не знаят, те не знаят колко тежко е небето,
когато ти е дадено насила.

 Дланите са лодки –
сложа ли ги пред очите си,
отплавам и не ще се върна.

*

Морето, кестени, жълтици.
Рисуват ме всеки залез
със сребърни монети на очите.
Намираме се само в разсъждение.
Настъпваме се нощем по съня си
преди праведния път да прекосим.

Повярвах, че беше в пещерата.
Защо да не повярвам, че си я напуснал?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021