Представяме ви текста на поета и издателя Георги Милев за книгата на Марин Маринов „Осем такта тишина“, прочетен на лятната софийска премиера на един от родоначалниците (смело можем да твърдим) на „българския херметизъм“, доказващ с писането си, че страната ни не само граничи със Средиземноморието, но въпросната граница е невидима, несъществуваща и повече от условна, съвпадаща с вълните и морските бури на сърцето, с „родния дом“. Георги Милев е прозаик с множество награди. Автор е на сборник с разкази и роман. Пише също пиеси и стихотворения.

Осем такта тишина или да живееш с морето

Тези дни, докато на дъното на раницата ми лежеше книгата на Марин Маринов „Осем такта тишина“, си мислех какво е поезията. Какво е наистина?

Поезията е убежище. Място, където можеш да отидеш, за да бъдеш сам или за да сте сами. Само ти. Само двамата.

Поезията е действие. Поезията предизвиква, поражда действие – но не физическо. Следователно, поезията е мистика.

Поезията е картина. Картина, която поетът ни оставя да дорисуваме.

Поезията е метафора. Реалиите се превръщат в знак.

Поезията е думата, най-точно употребената.

Поезията е ненужна. Да, така е. Малцина са хората, които се интересуват от поезия и които четат поезия.

Познаваме премного такива хора, нали? Щастливи ли са? Да. Следователно?

Поезията е премълчаване, поезията е тишина. Тишина със скрит ритъм, понякога осем тактов. Точно осем.

Поезията е разказ за човека. За най-човешкото, за етичното, за мястото, където парите имат номинал, но нямат стойност.

Поезията е асоциална, поезията е социална. Нашата сетивност, нашата асоциативност, нашите, извинете – чувства – са единственото автентично наше притежание. И тези наши чувства са единствената ни мембрана за допускане на другите.

Поезията е Ерос, поезията е Танатос.

Поезията е още много други, неопределими и невидими „неща“

Всичко това, което казах за поезията, в пълна степен е тъканта на  „Осем такта тишина“ на Марин Маринов!

***

И тъй като съм филологически увреден, нека да „разрежа“ съдържанието на това издание.

В структурно отношение книгата (защото това е книга, а не стихосбирка!) се състои от пет части ( не бих ги нарекъл цикъла): „По хълмовете свечерени“, „Квинтети“, „Извадки от един корабен дневник“, „Маргарита“ и „Епилог“.

Един от многото възможните ключове към нея е тя да бъде „четена“ като музикално произведение – като опус, а защо не симфония. Така първата част „По хълмовете свечерени“ спокойно може да бъде въведение, увертюра. И както в една увертюра можем да доловим настроението, синкопирано, разбира се, което ще ни погълне нататък, така и тук, сякаш да ни подготви, Марин Маринов ни хваща за ръка и ни повежда. Къде?

Към морето, разбира се. То ни се открива постепенно, първо като отблясък зад дюните, тъмносиня мазка на художник-маринист, после като шума на оттеглящите се вълни, докато накрая то не ни поеме „в епилептичния си ритъм.“ Ние, читателите, сме на брега и все пак се чудим „какво все още ни задържа на това пристанище?“, нали „утре ще отплаваме“? „Защо изобщо тръгваме, щом копнежът по дома се е просмукал вече във сърцата ни, във влажните дъски на палубата?“ И ето, вече сме в морето, „някъде из тъжните мъгли на севера, където топлите води се срещат със студените течения край островите“. Пътешествието започва… И завръщането, завръщанията, при които „Жените никога не ни дочакаха (…)“. Не, не е само морето. Тук е и тъжната свобода на раздялата („Тя, площадът“), красивата носталгия („Отдалече“), неразрешимостта на екзистенцията („Нещо повече“, „Подарък“), възможното сливане с живеенето тук и сега („Сега, в една от пролетните утрини“); тук е и въобразената неистовата тъга на тангото ( „Танго“).

Ако си спомняте, говорех за това, че първата част на книгата е интродукция в една голяма музикална творба. Но нека не се заблуждаваме – това въведение не само задава основния обертон, то Е и самата книга. Стихотворения като „Есенна песен“, „Yesterday“, „Златните реки“ са органична част от тялото на книгата, от нейната философия. Каква философия? Прочетете и ще разберете!

ВТОРАТА ЧАСТ на тази книга-симфония е със заглавие „Квинтети“. Но що е квинтет? Да си припомним: квинтетът е музикално произведение за пет инструментални или вокални партии, а също така и музикален ансамбъл от петима изпълнители. Поетичните квинтети на Марин Маринов са три, като всеки един от тях съдържа по пет строфи. Така, както аз чета или по-скоро „чувам“ тази книга, в композиционно отношение тази част е котвата, онова, което ни отвежда в сърцевината, към същината. „Квинтети“ е толкова „плътна“ и завършена, че сама по себе си би могла да бъде тънка поетична книга, издадена отделно, с корици. Но тук тя е необходима, именно като тежест, като маяк, които ще ни насочат навътре и надолу. Надолу, което обаче не е страшно, напротив!

Обикновено в класическата симфония втората част е лирична и бавна. Тази част е необходимата ретардация в „Осем такта тишина“, забавянето, очистването от „абстракта“.

Тук вече сме в откритите води на Маринов, които зад привидния видим хоризонтал ни потапят и във вертикала на дълбината. Той не само ни подготвя за следващата част „Извадки от един корабен дневник“, но и ни взема със себе си, спокойно и насърчително кимвайки с глава, в квитесенцията на неговата поезия. И ние вече сме негови, защото знаем, усещаме, че точно това сме искали…

В тази част, може би най-меланхолната, най-носталгичната, освен изумителните с пластичността си картини, виждаме един оголен лирически Аз; виждаме себе си чрез неговите сетива и бавен поглед; да, той не е сам, често чуваме местоимението „ние“, той е с екипажа на „Утринна звезда“, а ние, не някой друг, сме неговите спътници. Благодаря на автора, че сподели своите пътешествия, завиждам от сърце на тези от вас, които тепърва ще бъдат негови спътници.

Няма да крия, че ТРЕТАТА ЧАСТ, „Извадки от един корабен дневник“, е моята любима част в тази симфония.

Корабният или вахтеният дневник е един от основните документи на плавателния съд. В него се записват – или по-скоро са се записвали – важните събития по време на плаването на един кораб. В случай на инциденти, например сблъсък или корабокрушения, това е основният документ, който има юридическа сила при съдебни спорове. Нещо като „черната кутия“ на самолетите днес.

„Дневникът“ на Маринов не прави изключение – само че той едва ли би имал юридическа тежест в ординарен съдебен процес. Освен ако този процес не търси доказателство за пълноценност и автентичност на изживяванията, за вътрешния ценностен път на „вахтения“. Неговият интерес не са фактите от плаването, неговите „записки“ са извадка, есенция на чистата емоция. Да, те разказват историята на пътешествието „живот“, задават въпроси с нееднозначни отговори, съветват – „Свободата трябва да се разпознава“. Именно свободата, която е и „страданието на свободни хора“, е поне за мен, една от най-ценните постижения не само в тази част, но и в цялата книга. Морето е свобода, пътешествието по вода е свобода; те разширяват кръгозора; те помагат да забравиш, но и да си спомниш кристално ясно миналото, от което идваш; свободата е възможността да прогледнеш „в пролуките на тъмнината“.

Извадките от корабния дневник са разположени на цели 65 страници в тази не тънка поетична книга, а „преписаните“ страници са 37, надлежно номерирани. Започват с прозаично-поетична интродукция и завършват със стихотворението „Защото“. Между тях ние сме потопени в междината на съня и свръхреалността, между спомена и уж случващото се, между въпросите и удължените сенки на „отместеното време“. Море, морета, брегове, късчета суша, отново морската шир и, разбира се делфините – „(…) по-хлъзгави и черни от нощните води - / митични същества в тъмнеещата пустош на морето“; горещият южен вятър, „скърцането на дъските с дъх на водорасли“, капитанът Ставро, „пасажите сардина в заливите“, „сиртакито в някоя от хладните таверни“, МОРЕТО и къдрокосото момче от Тракия. Не искам, а и не съм сигурен, че бих могъл да интерпретирам тези стихове. Те трябва да бъдат прочетени. Но при едно условие – че обичате Сеферис и морето.

ЧЕТВЪРТАТА ЧАСТ на тази симфония носи заглавието „Маргарита“. Тя е своеобразно продължение на „корабния дневник“, но вече изчистена от задължението за „пунктуалност“, каквито предполагам, са изискванията. Лирическият Аз „корабокрушира“ на мистичен бряг и среща Маргарита. Коя е тя? Не ни трябва да знаем.  Истински ли е домът, който съграждат от „жилава глина“ и слама двамата? Камината, край която тя го вика за първи път „с древен жест при себе си“… А може би е сън? („Маргарита“) Вече на мъгливия бряг, който преди е гледал откъм морето, лирическият Аз не е по-различен. И същевременно Е, той има усещането, че вече „така и не разбрах с годините / откъде започват, / къде свършват водите на морето…“

И още, финалните акорди на „Маргарита“: „вече зная: / животът ми не свършва тук, / някъде далеч от тук е свършил / и гласът ти драска по въздуха на есента, / и ме достига“.

ЕПИЛОГЪТ на тази книга е наистина достоен неин завършек: тук има само две стихотворения: „Пълновремие“ и „Разстояния“.

В „Разстояния“ има една смислова поанта, която разделя стихотворението на две. Ще завърша с нея:

„Тъгата ни, ах тъгата ни!“

Тъгата ни.

Имах приятел, казваше се Жоро Етимов – чудесен прозаик, романтик – който обожаваше морето. Купуваше си всякакви морски новели, романи, после ги препродаваше, за да може да си купи нови.

Съжалявам, че не може да прочете „Осем такта тишина“. Би я съпреживял.

Но вие можете – купете я и я прочетете!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021