Дъждът измива калната отрова на деня. Болестта е дълбоко в нас. Мислим двуполюсно в текстовете на Габриела Цанева.

Александър Арнаудов

*
лунни лъчи –
сянката ми на стената
по-голяма от Витоша

*
Луна над билото;
на хоризонта -
залезът

*

мъгла зад прозореца –
мечта
за синева и лято

ИЛЮЗИИ

Дъждът измива всичко –
и калните отрови на деня,
и цветните прашинки
от крилата на пчелите,
и тичинките в ирисите ти –
усмихват се,
уханно-жълти,
разпръскват се –
сред капките безоки
и падат като звън
от счупени стъкла.
И падам -
капка от капчук,
потъвам
в прашната земя –
една оплождаща целувка,
една мечта...

Дъждът измива всичко -
и черното на вчерашния ден,
и бялото на липсващото утре,
и твоето лице,
обрало паяжинни светове
мъждиво свети,
примамва ме
към някаква устойчивост,
която се изплъзва...

Броеници
от единици –
събитията 
не отмиват 
заразната корозия
на обществото;
шляпаме
в локвите 
на изгнилите си илюзии,
болно кашляме
с продрани 
дробове –
болестта 
е в нас,
дълбоко 
в нас,
згубили
компас
за правилно 
и грешно,
за зло,
добро
и равновесие –
защо
още
мислим двуполюсно
защо
още
не разбираме
че в дъното
няма нищо положително,
че към изхода
не можем да пълзим...

Колко безумно е
на напиша – „трябва да летим“…

Все по-дълбоко потъваме,
все по-дълбоко,
изгубили взор
се препъваме
и уморени дишаме
тъга
и издишваме
позор....

Пробитите ни дробове
пищят,
хриптят,
изпускат слуз,
която бавно слиза
към пръстта на илюзии
за свобода
и там попива –
без следа.

Дращя ламаринените лица
на олуците,
гледат ме –
палачи
на дъжда.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021