Лъчите пронизват паяжината на времето. Събличаме болестта и изоставяме битието. Кръвта ни гризе вените на света, който Габриела Цанева ни разкрива.

Александър Арнаудов

*
персеиди –
закъснели светулки
над стърнищата

рой изгубени мечти,
изгорели желания,
пропуснати мигове,
несбъднати сънища,
неразслоени съдби...

*
искам
да съблечеш болестта
като дрипава дреха

искам 
да зазвъниш с гласа
на всяка своя клетка

*
искам
слой след слой
да беля битието –
докато намеря оня,
в който...

*
избягаха слънчевите зайчета…
тогава видях
облака над езерото

Кръвта ти шуми,
бълбука под кожата,
тупти, разприда
възела на китките
попива въздишките -
твоите,
моите
и
на лятото -
изсъхналия
дъх
на тревите,
разплутата
плът
на плода,
изкълваните семена -
на птиците
очите,
отнесените зърна -
на мравките
труда,
отвеяния мъх,
закичил
празните
гнезда...

Кръвта ти шуми,
бълбука под кожата,
ловя пулса ти -
хлъзгав като сьомга е -
и го изпускам,
всички там отиваме -
към вира,
от който сме тръгнали,
гребем 
неистово
срещу бързеи
и водопади -
да погребем
избора,
който не искаме
да направим...

Кръвта ти шуми,
бълбука под кожата -
гризе
чакъла на вените,
някъде тайно трупа съсиреци,
някъде тайно изяжда времето...

*
след бурята –
дъга в крилцата
на водното конче

Дишам –
златния прах на лятото 
колко дълго
е чакано,
колко бързо -
отминало...

Не заспивай,
музиката на цикадите
не спира –
шуми водата
във вира,
слънцето
намира
прохода на сенките,
замира –
светлината увисна
безскоростна.
Не премигвай!
Мигът спря.

Не заспивай,
само притвори очи,
пусни лъчите
между миглите -
нека зениците 
ти станат
вира,
през който
лъчите 
се провират,
за да изпълзят
от тази вселена...

Пука се някъде плътта на вакуума,
ражда се някъде нееднородност,
и в тишината ти
писват цикадите,
и в тишината ми
всичко започва.

*
равноденствие –
под навеса паяжини,
вместо лъчи

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021