Силуетът на света се превръща в сянката ни. Сваляме кожите си една по една. Небето е мокро крило на пчела в лиричните вибрации на Габриела Цанева.

Александър Арнаудов

ОДЕЯНИЯ

Измивам 
една по една
всичките си кожи.
Една по една
ги събличам,
една по една
свличам -
аромат на трева,
полепнала жажда,
кристализирала синева
и спомени 
от сол и вода,
опарване от коприва,
жасминови нощи,
залепнали по пръстите
капки смола,
пръски роса...

Свличам
се бавно,
беля се
от всичко преживяно,
все повече
изтънявам,
все повече
изсветлявам,
вяло
потичам
към 
извора,
тичам -
босонога
бързолетна,
в изнемога,
безпроменна...

И съм толкова бистра,
прозрачна
и ничия,
толкова никоя -
като отмита от дъжда тичинка,
като мокро крило на пчела,
като капка, попила в прахта -
потъвам
в извора...

Изтляла зора.

ВИБРАЦИИ

Пепел в очите.
Фучат климатиците
и капят в олуците.
Тихи са птиците
и те
пият влагата на сухите
листа, миризмите
на пръст, изхабените
рози, празните
цветя и техните
несбъднати размножения – те
пак пият звъна
на 
безнадеждна
вълна –
онази,
пълна
с очакване...
Празна
черупка 
в дланта...
Дупка
в главата 
Чупка
в лъкатушната
пътека
на миговете –
разхвърляни
камъчета, които гоним,
събираме,
и мислим, че ни водят към
сбъднати желания...

Пепел в очите
след дни отчаяние.
Пак чакаме
някой друг да реши 
накъде ще 
върви обрулената нация.
Пак се надяваме –
как страдаме,
как искаме
да влезем в кожите
на онези, които избрахме,
на които искаме да повярваме...

Пепел в очите –
прах по стъклата
на затворените прозорци,
зад които забравихме да гледаме;
зад които не искаме да погледнем.
Прах по листата
на изсъхналите желания –
икебани захвърлени,
остатъци от несбъднали се празници
празни
остават везните
на преценките ни за бъдеще,
празни 
остават ведрата,
в които може да се налее вода...

Кихам в прахта на живота си
все по-навътре потъвам,
все по-далеч от щорите,
зад които прозира
силуета
на света.

Как исках да зазвъня –
като опъната струна на вятъра.
Как исках – звука
на вибрацията ми да руши,
да взривява:
доволството
и апатията,
примирението
и слепотата на чувствителността
към справедливост
и истнина,
към достойнство
и щастие...
Ах, как исках – 
струната ми да зазвъни,
да завибрира в резонанса на Вселената...
Как исках –
всички злини
да заличи
и да започнем начисто...

Но защо никой не иска гласа 
на собствената си струна?
Защо толкова лесно го предаваме
на всеки, който иска да говори
вместо нас?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021