Чудовищата ни гледат от огледалото. Търсим комети на разсъмване. Оставаме с д-р Джекил и мистър Хайд в тъмнината на Габриела Цанева.

Александър Арнаудов

1.

***
образът в огледалото – 
в очите 
му чудовища

Но – що е чудовище?!
Ужасното, вдъхващо страх?
Или онова, което е чудо?
Непознатото, вдъхващо ужас?
Или тайнство, копнеещо за разбулване…

***
на разсъмване
търся кометата C/2022 E3 –
само снежинки

*** 
Чудовищата са сред нас,
чудовищата са във нас –
те тихо бродят
в умовете ни,
не спят – 
чудовищата будят.

Не се страхувайте!
Не се отдръпвайте!
Не бягайте от мен:
Чудовищата са красиви –
късове пулсираща
различност...
Чудовищата са щастливи –
искрящи багри,
търсещи машини,
разграждащи,
разяждащи,
разнищващи,
изгризващи
петната тъмен страх.
Да, те са ненаситни, диви –
не спират да опитват и грешат;
те искат да докоснат всичко,
да стигнат своите предели,
да търсят път 
„отвъд“… 
Да, те са смели.

И алчни са –
да трупат без задръжки
благата на ума.
И гневни са,
когато спорят
и трошат –
изгнили патерици
и затвори,
дворци за послушание,
простори за изгнание… 

Чудовищата са и горделиви – 
не се страхуват да крещят,
че мракът лепне
от тинята на векове невежество,
от мързела на разума,
отказал се от търсене;
от всичките приети обяснения
и вяра в очевидните твърдения.
Чудовищата се хранят със съмнения –
градят от тях пътека към звездите,
разплитат тъканта на вакуума
и връщат времето назад.

Чудовищата са игриви,
мързеливи
и често си почиват,
потънали в мечти
за чисто.
Чудовищата в мрак умират.

Пазете чудовищата – живи!

2.

***
пропадане –
къде отивам,
когато тъгата ме погълне

*** 
Зад гърба ми си; 
там, съвсем тиха си.
Ако обърна глава настрани – 
ще те видя… ли?
Не обръщам глава настрани –
не искам да видя липсата ти.

Мониторът ме поглъща, 
все по-дълбоко потъвам в мрежата,
все повече ме стягат възлите ѝ,
душат ме,
задушавам се –
изхърквам дъха си, като пред умиране –
и се събуждам.
Зад мен си,
там, съвсем тиха си.
Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –
един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, 
в които умираме и възкръсваме вечно.

Аз съм само очи –
фиксиращи сензори.
Търся – 
повече наука,
повече физика,
по-високи енергии,
повече разбита материя,
повече,
повече…
Теоретични задънени улици.

Повече математика,
повече,
повече – 
разплетени сингулярности,
съвместими безкрайности,
тъмна енергия
и липсващи сътворения.

Заспивам в ръцете ти –
толкова малки и топли са,
вплетени в челото –
твоите пръсти
разпридат косите ми,
впиват се в костите –
твоите пръсти, многомерно изпредени.

И ми е хубаво
но губя очите ти –
бягам от погледа, с който ме гледаш.
Аз искам оня, 
другия –
оня,
който плъзгаш край мен;
оня, 
с който не знам дали виждаш.

Заспиваме – 
сенки под завивката на нощта,
но очертанията ни дишат,
търсят уморените фотони, избягали от другата страна –
колко бавно се въртиш, Земьо, колко ни бавиш в своя път.

Ретината ми пулсира от желание да улови 
и най-слабото електромагнитно излъчване,
за да те очертае,
пръчиците и колбичките ѝ се състезават, 
за да ти дадат цвят и плътност, 
анализират отражението ти 
и го препращат към мозъка ми.
Но той е нечувствителен.
Той те търси в недоказани теории,
блуждае в пространството на Минковски
и чака да стигнем пресечната точка 
между лъча на времето и антивремето.

Сянка между измеренията си.
Губя те, преди да съм те намерила.
Бягаш ли? Не искаш да те задържа?
Не искам да те задържа.
Зад гърба ми си –
няма да се обърна 
и ще си „там“, едновременно с „навсякъде“.

3.

***
Усмихвам се на отражението си –
чудовищата се оглеждат 
в очите ми,
надничат
през усмивката,
промъкват се
иззад оградата на зъбите
и тичат –
освободени
в екстаза
на ранопръхналата 
пролет...

***
залез зад Витоша
дори на изток
облаците розовеят

нощите и дните 
пак са сиви

***
януарски ябълки –
светят в жълто сред
сухите клони

*** 
цяла нощ птичият хор 
не замлъкна –
на сутринта тишина

***
пълна луна –
силуетът на кучето ми
върху нея

*** 
протягам ръце
да стигна облаците –
мъгла в шепите

*** 
изпод краката 
облак пеперуди –
стъпкани цветя

*** 
зима край реката –
бях забравила колко е студен
северният вятър

***
Кап-кап – почерня
и февруарският сняг.
Голи надежди.

*** 
светулки в очите ти – 
припламва пътечка към
спомените ни 

***
между стъкло и бетон – 
дъждовен облак
над хълма

*** 
прозрачният диск
на слънцето в отронен 
вишнев цвят

*** 
пропилян живот –
очакването
нещо да се случи 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023