ЖАК БРЕЛ

Покрай темата на новия брой на НАСП Folie à deux внезапно изпитах изкушение да представя няколко мои превода на творби на двама поети, които много обичам – Жак Брел и Жак Превер. 

Жак Брел е и познат, и непознат на четящата публика у нас. Известен е главно като музикант и певец, една от големите звезди на шансона, белгиец, пеещ на френски. Освен това е и режисьор, актьор, сценарист, продуцент, ветроходец, пилот, разбивач на женски сърца. Роден е на 8 април 1929 година в буржоазно семейство в провинциален белгийски град и си отива ненавършил 50 години. Триумфира на сцените в Париж и по целия свят през 50-те и 60-те години на миналия век, продава милиони албуми и покорява милиони сърца, за да прекрати всичко изведнъж и да се отдаде на киното, а после – на морето. Умира от рак на белия дроб и е погребан до Пол Гоген на един от Маркизките острови. 

В тези кратки 49 години преживява поне три различни живота. След неуспешен опит да пробие като музикант-композитор и поет в кабаретата на Брюксел, стъпва на парижка сцена през 50-те години с амбицията да се наложи. Първите му стъпки са трагични – никой не иска да пее песните му, така че се налага да ги изпълнява сам. Принуден е да работи върху акцента си и да чака три години, преди първия си пробив – с песента Quand on n’a que l‘amour (1956). Следват години на възход и триумф, в които Брел пише и изпълнява шедьоврите си Ne me quitte pas, Les bourgeois, Amsterdam, Les vieux, La valse à mille temps, Mathilde, Voir un ami pleurer, Jeff, Au suivant, Je suis un soir d’étéр, J’arrive. Успехът му е такъв, че има периоди, в които броят на концертите надхвърля броя на дните в годината. През 1966 г. Жак си взема сбогом с музикалната сцена с грандиозен концерт в зала Олимпия в Париж, където феновете му го викат седем пъти на бис и го изпращат с драматичното „Ne nous quitte pas!“(„Не ни оставяй“, асоциация с най-прочутата му песен). В края на 60-те се отдава на киното – участва като актьор в десетки филми, пише сценарии и сам режисира два авторски филма – Franz и Le Far West. През последните години от живота си се отдава на нова страст – ветроходството, установява се на Маркизите и планира да направи околосветско пътешествие. 

В текстовете на песните си Жак Брел говори и пее за вечните неща – любовта, приятелството, пътя към себе си, самотата, старостта, смъртта. Поезията му е едновременно могъща и лирична, нежна и вулканична, семпла и неподражаема. Не е случайно, че песните на Брел се радват на такива почитатели и последователи в света на музиката като Дейвид Боуи (който пресъздава Амстердам на английски и сам превежда текста), Ленърд Коен, Франк Синатра, Стинг, Марк Алмънд, Рей Чарлз, Нина Симон.

Тук искам да го покажа като поет, въпреки че, както се случва с всеки голям творец, който пее поезия, е невъзможно стихът да се отдели от музиката, ритъма и емоциите, които те пораждат. Реших да преведа повечето от стиховете му в рима, защото те са такива в оригинал, с ясното съзнание за клопките, в които пада преводачът, взел такова решение. Все пак се утешавам, че голямата литература личи и при лош превод, както казва Ортега-и Гасет. Пък и за да поставя едно начало, което да стимулира и други да продължат започнатото. Защото Брел е почти непознат като поет в България.

ЖАК БРЕЛ

БУРЖОАТА

На сърцето ни е леко
Погледът е в бирата заврян 
С Жожо и с Пиер
Пропиваме си младините
При дебелата дьо Монталан.

Жожо се взема за Волтер
Пиер – за Казанова
Пък аз за себе си се вземам 
Нали съм си най-скромен.

А посреднощ от хотела на Трите фазана
Щом нотариуси да излизат видиме
Показваме им наш’те маниери
И дупим се на воля ний подире им
И с тази песничка сподиряме ги

Тез буржоа са като свине
Толкова са тъпи, толкова са прости
Тез буржоа са като свине
Толкова са тъпи те!

На сърцето ни е леко
Погледът е в бирата заврян 
С Жожо и с Пиер
Проспиваме си младините
При дебелата дьо Монталан.

Волтер танцува като поп
Пък Казанова го е страх
А аз нали съм си най-скромен
Пиян съм като кирка пак.

И посреднощ от хотела на Трите фазана
Щом нотариуси да излизат видиме
Показваме им наш’те маниери
И дупим се на воля ний подире им
И с тази песничка сподиряме ги 

Тез буржоа са като свине
Толкова са тъпи, толкова са прости
Тез буржоа са като свине
Толкова са прости те!

(Тук ритъмът и мелодията натежават…)

Със сърце натежало
И с поглед – в земята забит 
С метр Жожо
И с метр Пиер
Подпираме бара 
На Трите фазана.

Жожо говори за Волтер
Пиер – за Казанова
А аз нали останах си най-скромен
За себе си говоря пак.

Но посред нощ, господин комисар
Отрепки някакви задирят ни
От вертепа на дебелата дьо Монталан
Дупят се те подире ни 
И с тази песничка сподирят ни

Тез буржоа са като свине
Толкова са тъпи, толкова са прости
Тез буржоа са като свине
Толкова са тъпи те!

Тез буржоа са като свине
Толкова са тъпи, толкова са прости
Тез буржоа са като свине
Толкова са прости те!

ЩОМ ДРУГО НЯМАМЕ ОСВЕН ЛЮБОВ

Щом друго нямаме освен любов
Да си дарим и споделим
Когато тръгнем да вървим
По този път за двама нов.

Щом друго нямаме освен любов
За да отеква радостта
И през деня и през нощта
За мен и тебе като зов.

Щом друго нямаме освен любов
Обета си да подновим
До вечност да се доверим
Дори и двама да кървим.

Щом друго нямаме освен любов
За да застелем с чудеса
И да обсипем със слънца
Грозотата на града.

Щом друго нямаме освен любов
Като причина за живот
Като мелодия в нощта
Като утеха във скръбта.

Щом друго нямаме освен любов
Несретните да утешим
Бедните да подслоним
В саван от нежност.

Щом друго нямаме освен любов
Греховете на света
Да изкупим в светостта
На любовния ни зов.

Щом друго нямаме освен с любов
С тебе да дарим
Търсещите светлина
Борещите се с нощта.

Щом друго нямаме освен с любов
Съдбата да надвием
На всеки път и кръстопът
Пътека своя да пробием.

Щом друго нямаме освен любов
Изстрелите да замрат
Топовете да замълчат
Под лиричния покров.

Тогава без нищо друго наше
Освен любовта
С тебе двама
Ще покорим света
Ще покорим света!

ЕДИН ПРИЯТЕЛ ПЛАЧЕ ТАМ

Да, в Ирландия война бушува
Народите избиват се без звук
Америка не съществува
Надежда нежност, край – дотук.

Да, парите не миришат
Ала ме удря пак в носа
Това, че стъпкахме цветята
Един приятел плаче там.

И да, загубихме живота
Смъртта ни чака в края, там
С телата скланя се главата
Учудена, че прави сме все още, знам.

И да, неверни бяха нашите любови
Прекършени криле във полет, знам
Сърцата са обезкрилени
Един приятел плаче там.

Да, градовете ни издъхват
Във плен на непораснали деца
Спасение не дебне никъде
Любови падат като зъби и листа.

Да, времето тече изтича
Удавници в метрото, знам
А истината бяга без да пита
Един приятел плаче там.

Да, съвестта ни е наред
Ала евреи да сме нямаме кураж
И негри да сме. Плашим се без бой
Мислим се за пламък, а сме само лой.

И всички тези хора наши братя са
По кръв. Ала не знам
Защо измъчваме се пак взаимно
Един приятел плаче там.

СТАРИТЕ

Старите вече не говорят, освен понякога примигвайки с очи.
Богати са и пак са бедни, илюзиите са изгубени, сърцето е едно за двама.
У тях мирише на чисто, на мащерка, лавандула и овехтяло. 
Живееш ли твърде дълго, провинция си даже и в Париж.
Дали от много прежен смях гласът сега трепери.
Дали от много плач сега една сълза се крие във клепача.
Дали не тръпнат те задето остаряло е 
сребърното махало на часовника в хола.

Което шепне „да“ което шепне „не“ и „чакам те” накрая.

Старите не мечтаят вече, книгите са задрямали, пианото мълчи.
Котката е умряла, неделното вино вече не ги весели.
Старите не мърдат вече, сбръчкани са жестовете, отеснял е светът.
От леглото до прозореца, после от леглото до креслото, и накрая от леглото до леглото.
И ако все пак излязат, хванати под ръка в скованите си дрехи.
То е просто, за да изпратят някой още по-стар, някоя още по-грозна.
И само за миг да забравят шепота на 
сребърното махало на часовника в хола.

Което казва „да“, което казва „не“ и края им очаква.

Старите не умират. Един ден просто заспиват и дълго, дълго спят. 
Държат се за ръце. Страх ги е да не се изгубят и се загубват все пак. Единият остава тук. По-добрият или по-лошият, по-нежният или по-суровият. 
Без значение. Този, който остава се озовава в Ада. 
Може да ги срещнете в дъжд или в тъга да преминават през света. Засрамени че са все още тук. За последно да бягат от шепота на
сребърното махало на часовника в хола.

Което казва „да“ което казва „не“ и чака ги накрая.
Което казва „да“ което казва „не“ и всички ни очаква.

НЕ МЕ ОСТАВЯЙ

Не ме оставяй
Трябва да забравим
Да забравим всичко
Което и без туй си отива.

Да забравим времето 
Неразумно пропиляно
И времето изгубено
Да се чудиш как
Да забравим часовете
Които твърде често
С неверие убиваха
На щастието сърцето

Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй

Ще ти поднеса 
перли от дъжд
дошли от страни
където не вали
Ще ровя из пръстта 
И след смъртта си даже
Тялото ти да покрия 
Със злато и светлина
Царство ще създам
В което царица ще е Любовта
В което закон ще е Обичта 
И ти ще властваш там

Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй

Не ме оставяй
Ще измисля за теб 
Слова без смисъл
Които ти ще разбереш
Ще ти говоря
За онези влюбени
Чиито тела 
Два пъти горели
Ще ти разкажа приказка
За онзи цар
Който умрял 
От скръб че не те е зърнал

Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй

Угаснали вулкани 
Стари като света
Изригват пак
Млади като любовта
И сякаш има още
Изпепелени земи
Които раждат жито 
Сякаш оплодени през април
А преди да падне здрач
За да пламне небето
Нима не се сливат 
Червеното и черното

Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй

Ще спра да плача
Ще спра да говоря
Ще се скрия само
Да те гледам
Как танцуваш и се смееш
Да те слушам
Как се усмихваш и как пееш

Нека просто стана 
Сянка на твоята сянка
Сянка на твоята длан
Сянка на твоето куче
Само

Не ме оставяй
Не ме оставяй
Не ме оставяй 
Не ме оставяй

AMСТЕРДАМ

На пристанището 
В Амстердам
Моряци пеят
И мечтите им се носят
По вятъра на Амстердам

На пристанището в Амстердам 
Моряци спят
Като хоругви
По морни брегове

На пристанището в Амстердам
Моряци мрат
Сутрин рано
Удавени 
във бира и във драми

На пристанището в Амстердам
Моряци се раждат 
В тежката жега
на океанската нега

На пристанището в Амстердам
Моряци се тъпчат
С лъскави риби
На покривки снежно бели
И се зъбят на съдбата 
Луната да схускат
И мачтата да изядат

Смърдят на моруна
Картофите 
До дъното на душите 
На моряците  
Нагъват ги в устите си
С ръцете си груби
После се надигат като вихър 
Със смях дюкяните си вдигат
Уригват се и пак отлитат.

На пристанището в Амстердам
Моряци танцуват
И търбусите си търкат 
в женски телеса
И въртят се и подскачат
Като изригващи слънца
Под звука продран на
акордеон гранясал
Вратовете си извиват 
От смях дано да умрат
Додето акордеонът
Бавно издъхне.

Тогава – с поглед горд и с жест сериозен
Те мъжеството си на слънце вадят

В пристанището в Амстердам
Моряци пият
Пият и се надпиват
И пият пак и пак
За здравето 
На курвите на Амстердам,
На Хамбург и по цял свят.

Пият те за дамите
Които красивите си тела им отдават
И добродетелта си им даряват
За монета злато

А щом се напият
Нос в небето те забиват
И се секнат във звездите
И пикаят така 
Както аз плача
За невярната любов
В пристанището на Амстердам
В пристанището на Амстердам.

ЖАК ПРЕВЕР

За разлика от Жак Брел, Жак Превер е познат и обичан от четящата поезия българска публика. Негови стихове се появяват още в края на 40те и през 50те години на миналия век в превод на Веселин Ханчев, а впоследствие – на Валери Петров и Иван Бориславов. 

Започнал като сюрреалист, Жак Превер постепенно се отдалечава от естетиката на сюрреалната поезия на несъзнаваното и автоматичното писане, за да създаде своя собствена поетическа вселена, която се отличава с неподправена простота, разговорност, приближеност, асоциативност и една почти магическа предметност. Не е случайно, че и до днес Превер е любимец на учителите по френски и неизменна част от учебните програми по литература. Поет на ежедневието в Париж, Жак Превер е автор на стотици стихове, но също и на скечове за театъра, песни, сценарии и диалози за киното. Песни по негови стихове изпълняват творци като Жулиет Греко, Ив Mонтан, Марлене Дитрих, Серж Генсбур. Неговият сценарий за филма на Марсел Карне „Децата на рая“ (Les enfants du Paradis, 1945) е номиниран за наградата Оскар. Автор е на две от най-култовите стихосбирки написани на френски език – „Слова“ (Paroles, 1946) и „Дъждът и хубавото време“ (La pluie et le beau temps, 1955).

Тук предлагам в мой превод едно негово немного популярно стихотворение от сборника Paroles – „Тази любов“ (Cet amour). За първи път на български е преведено от Веселин Ханчев.

ТАЗИ ЛЮБОВ

Тази любов
Тъй бурна
Тъй крехка
Тъй нежна
Тъй отчаяна

Хубава като деня
И грозна като лошото време

Тази любов така истинска
Така красива
Така щастлива
Така радостна
И така смешна
Трепереща от страх като дете на тъмно
И тъй безстрашна
Като спокоен сън среднощ

Тази любов
Която плаши другите
Кара ги да говорят за нея
Кара ги да бледнеят пред нея
Тази издебната любов
От нас издебната и уловена
Наранена потъпкана приключена отречена забравена

Тази любов тъй цяла
И тъй жива още
И тъй слънчева
Е твоята любов
Е моята любов

Тази която беше
И е все тъй нова
И все същата 
Истинска като цвете
Трепереща като птица
Топла и жива като лято
Двамата можем
Да си тръгнем и да се върнем

Да забравим
И после да заспим
Да се будим да страдаме да остареем
И пак да спим да спим
Да сънуваме смъртта
Да се събуждаме да се усмихваме да се смеем
И да пак се възкресим

Любовта ни тук остава
Упорита до гроб 
Жива като желанието
Жестока като паметта
Нежна като спомен
Студена като мрамор
Красива като деня
Крехка като дете
Тя ни гледа усмихната
И ни говори без думи
А аз слушам и тръпна
И викам
Викам към нея

Викам за теб
Викам за мен
Умолявам те
Заради теб заради мен заради всички които се обичат
И които някога са обичали
Да, крещя 
За теб за мен и за всички останали
Които не познавам

Остани
Остани
Тук където си
Където някога беше 
Не помръдвай
Не си отивай

Ние които обичахме
Те забравихме
Но ти не ни забравяй
Нямаме нищо друго освен теб на тази земя
Не оставяй да изстинат сърцата ни
И да се отдалечим от теб
Покажи се
Някъде където и да е
В края на леса
В гората на спомените
Яви ни се внезапно
Подай ни ръка
И спаси ни.

Бележи и превод от френски език: Радосвета Кръстанова

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024