Порцеланова тишина покрива скованите улици на града. Уличните лампи премигват в нищото, което ни прорязва. Раждаме се отново от кръвта на мълчанието, което стиховете на Евгения Динева разкъсват.

Заживей с мен 

Ярката луминисцентна светлина
се удря в мръсно-бялата 
порцеланова тишина пред мен,
затова притварям очи 
в отчаян последен опит 
срещу пулсиращата болка в слепоочията. 
После забелязвам, че
едно малко парче от ръба 
на чинията липсва. 
С поглед проследявам пукнатината, 
която прорязва целия съд, 
като кръвоносна мрежа, 
като линиите по дланта. 
като вените под кожата. 
Вилицата гони букви от изречения, 
които не успявам да подредя, 
забождам празнота
и преглъщам мълчание. 
Името ти засяда в гърлото 
като парче от кост, 
което пуска корени надолу
по хранопровода, 
докато не се загнезди в стомаха, 
докато не се задавя,  
докато не ме задуши. 

Всички пожелания

Тридесет и четири, 
тридесет и шест, 
четиридесет и две.
Петдесет и осем. 
Стигам почти до двеста. 
Броя очите на уличните лампи, 
които ме гледат отгоре
докато карам по скованите улици 
в четири сутринта
два дни преди Коледа
три дни след като светът свърши. 
Там където отивам жълтата линия, 
която разделя пътя на две 
избледнява, защото снегът изтрива всичко 
докато не го заличи
и аз спирам да я следвам
Карам към място, което съществува на картата
само като име
само като точка
място на което не значат 
не знача 
не значим нищо. 
Там където отивам 
пътят ще е също толкова хлъзгав и неравен, 
студенината му пак ще се отразява 
в лицата на пешеходците, 
зимата ще е все така недоволна.
А ние хората - повече идиоти,
отколкото човеци. 
Всичко ще е същото. 
Само че без теб.

*
Порязвам се на стрък трева и гледам
как червената кръв 
започва да се тича по тънкото стъбло, 
за да стигне до земята
и да се разтвори в пръстта
от която един ден
ще се роди нов стрък.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022