Евгения Динева ни сервира тялото на поезията под бадемовите клони на изгубената пролет.

Auvers-sur-Oise

Посещава ме по-често и от Аделайн,
която се е грижила за Винсент,
след като в един пламтящ следобед на юли
той се затворил на втория етаж
и обвит в зеленикаво-жълти завеси се е молел
да не се налага да се самоубива отначало.
Каня стария си спътник и го отвеждам до кухненската маса
при пропадащия прозорец.
Изваждам ябълков пай от фурната.
сервирам пухкавото му тяло
под внимателния поглед на часовника,
който продължава да брои всичките ми грешки
със захарните трохи отгоре.
Гостът ми напомня, че нямаме вилици –
тук не са позволени остри предмети.
Изпращам до входа,
където стъпките ни потъват в мокрия сняг.
Върни се преди пролетта и аз още ще бъда тук.
Върни се преди ръцете ми да почернеят
като бадемовите клони покрай плета.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024