Костите ни се смаляват, а детето в нас не спира да расте. Продължаваме да тичаме като таксидермисти след него с небесната скорост на Егения Динева.

Александър Арнаудов

КОСТИТЕ МИ СЕ СМАЛЯВАТ

Костите ми се смаляват,
а детето в мен не спира да расте.
И не мога да наваксам големите крачки,
които прави.
Не спирам да тичам след него,
да се препъвам, знаейки,
че няма да го догоня -
да го върна при мен,
да го задържа
във времето, което отдавна се е стопило,
във вярата, която отдавна се е размила.

ТАКСИДЕРМИЯ

Изскубвам макове от корен,
а листенцата им се разпадат
като капки кръв по бяла покривка.
Прибирам стеблото и го суша на слънце
после го крия между страниците на книга,
където да остарее.
Хващам пеперуда и парче от нея се отчупва,
а люспите се размазват по дланта ми.
Ветеринарите съветват да се отреже здравото крило,
за да пасва на раненото,
Изтръгвам и двете и оставям тялото за птиците.
Хвърлям камък по врабче
и то тупва в тревата
като керемида от покрив.
Отделям меката тъкан от чупливия гръден кош.
Съединявам парчета от кости
строя скелет, който да вземеш със себе си
и да построиш в дома си.
Не мисли, че събирам смърт -
костите разказват живота.
А и само тях имам да ти оставя.

КУЧЕТО МИ СПИ НА БАЛКОНА

Попитах те защо не спиш нощем,
а ти каза, че не е моя работа.
Надвесена над парапета
в поглъщащото мълчание между нас
като в процеп по пода полази разбирането,
че дори не искаш да си тук.
Пукнатината се разлисти към краката ми
и чуха страха ти -
че някой може да скочи,
че ти може да скочиш,
че нероденото ти дете може да скочи.
А аз те държа на ръба на тая пропаст
и чакам отговор.
Тогава реших да си взема куче -
сега то спи на странни места.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023