Помним единствено нещата, които не сме имали. Потъваме в дълбочините на мълчанието на Евгения Динева.

Александър Арнаудов

ВСИЧКИ ДЪЛБОЧИНИ НА МЪЛЧАНИЕТО 

Обикновено съм тази 
с двойната смяна 
и апартамента под наем. 
Тази, която винаги си плаща навреме и 
никога не закъснява. 
Оставам до края, защото
пия повече от приятелите ти 
и разказвам смешките и миналото 
по-добре. 
Чувам не си за тук и можеш повече 
по няколко пъти на ден, 
но също така съм пробвала да си тръгна 
и знам, че не ставам. 

Помним единствено нещата, 
които не сме имали 
се върти в главата ми от часове
като вечерния плейлист от работа,
докато седиш на метър от мен 
в пет сутринта и момичето с което спиш
отдавна си е тръгнало, 
а аз предлагам да довършим
каквото е останало и 
да не си лягаме. 

Намирам те на пода в банята, 
когато студа от плочките пъпли 
по гръбнака, зъбите ми тракат, 
но ги стискам до пропукване 
и вече няма музика – единствено
твоят глас и не съм сигурна 
дали е ехо в главата ми 
или наистина си там. 

Намирам те на дъното на езерото, 
скрит измежду заровени желания
и мътни дълбини.  
Намирам те навсякъде, където 
не мога да те достигна, 
защото може би и ти си от ония хора, 
които крещят само когато 
са под вода. 

*
Пътят през тунела е затворен - 
снежна буря и срутен мост. 
Радиото не работи и сме 
пропуснали новината. 
Юмрукът ти се стоварва върху волана - 
вината е на ръждясалата кола - 
че не можеш да спиш и 
че операцията на Илия беше неуспешна.  
Стоманената покривка поглъща 
всичко напред 
и пръстите ми се затварят 
около претруфената опаковка. 
Хартията се сбръчква, 
а ти си наследил вкуса на майка си 
да се преструваш, че всичко е винаги наред. 

До десет вечерта рамото ми е изтръпнало,
а вечерята е изстинала. 
Осемгодишният Ники има дислексия - 
не знае как се пише „добре дошли“. 
Рождените дни и Великден са 
семейни празници и без това. 

Домашният ви закон срещу лоши навици 
ме изпраща навън, 
където се подпирам на замръзналия парапет, 
а димът се носи над градината,
покрита с прах от призрачно бяло. 

Издишам и се чудя - 
вперила поглед в привидната чистота - 
дали Ники ще има достатъчно време
да научи как се казвам. 

ТОВА, КОЕТО НЕ ЗНАЕХ

Зъбите ни започват да падат, 
когато сме на шест. Тогава 
изричаме и най-много лъжи. 
Племенникът ми е наследил от мен  
не само кривата усмивка, 
но и вълнението от измислици. 
Започнахме всичко уж на шега - 
първо аз казах, че не знам кой е ударил 
Дими. 
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам 
в осем вечерта. 

Не познавах задоволството, 
докато не го видях растящо в очите му 
всеки път щом прикриехме нещо, 
и докато то не разцъфтя на лицето му, 
а майка му свъси вежди и каза :
  „добре, приберете го“
за кучето, което казахме, че сме намерили 
изоставено в парка. 
Не познавах и колебанието, докато 
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата с която получаваме даром това, 
което не сме готови да пазим. 

За лъжите няма възраст - макар на шест 
децата да знаят, че животните дишат. 
Че безусловните неща са малко, 
а ние сме жестоки именно към тях. 

Не познавах страха от това да оставя 
племенника си да играе сам на двора, 
докато не чух скимтенето, 
и не успях да върна времето. 
Тогава научих, че пулсът е само
ехо на тъкани и нерви, 
а опитът за изкуствено дишане 
не стига за целия живот. 

Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да измества кислорода от дробовете му. 
Да искаш нещо да принадлежи само на теб 
значи да го отнемеш от цялото небе. 

ДОКАТО СМЪРТТА НИ РАЗДЕЛИ 

Лъжливият наратив на сънищата
ме отвежда в утрин на задух и отнемане, 
от която се ражда страха
и като Сатурн 
изяжда синовете си. 
Събуждам се в кошмар, 
който пролазва и се настанява 
в ума. 
Защото изгревът трае миг, 
а мислите - 
най-дълбоката яма. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023