Зеещи сгради поглъщат бомбите на разпадащия се свят. Последният ден на лятото отмина като свлачище. Ева Гочева ни отвежда в небивалата земя на поезията.

*

седя в едно кафене в царската градина
и мисля за теб, любима моя
всъщност аз постоянно мисля за теб
откакто те родих изминаха две години
сега лалетата до мен лъщят 
като куполите на Невски
на съседната маса пет възрастни жени
се вълнуват че ще ходят на море
живеем за морето казва едната
важното е да го доживеем отвръща другата
и петте започват да се смеят
сякаш старостта е забавна 
обсъждат дали да пътуват
с автобус или с влак
жената с оранжевата коса
носи тежки сребърни гривни
подрънкват когато ръкомаха оживено 
така звъни очакването, любима моя 
тези жени до една с цветни дрехи и коси
откъде извира ентусиазмът
в застоялите им тела
не ги ли е грижа че кожата на шията увисва 
кожата на коленете
лактите и така нататък също 
и това свлачище постоянно ги дърпа
надолу към земята 
може би знаят че в един недалечен ден 
ще се събудят
ще тръгнат към кухнята за чаша вода 
по пътя ще се препънат в кожите си 
ще паднат на пода
увити в гънки 
бръчки 
белези от детството и младостта 
в която са родили дъщери и синове
може би чакат с нетърпение това падане 
това завръщане на пеперудата в пашкула
но преди това морето
то е най-голямото събитие 
сигурно са чели Фотев
сигурно са чели всякакви поети
защо пиша всичко това, любима моя 
надявам се да ти разказвам със години

*

веднъж докато пътувахме 
пропуснахме табелата
и влязохме в неизвестен град

ти каза:
ние сме в Небивалата земя

съгласих се защото така или иначе
не ми се остаряваше 
моите трийсет бяха топлата среда на хляба 
моите трийсет най-сетне ме направиха 
дете и жена едновременно
в този измит от дъжда непознат град 
който се изцеждаше по покрива 
на новата ни семейна кола

слязохме за кафе и заваля отново
стояхме навън
докато кафето се разреждаше в чашите

беше последният ден от лятото 
а трябваше да останем деца и след него

Небивалата земя си я бива 
казахме почти едновременно 
и се засмяхме 

не сме имали по-добър край от този

ПОРТРЕТ

улиците
толкова чисти че си ги представям
застлани с килими като във Вегас
но това е невъзможно защото
по тях непрекъснато се търкалят 
презрели фурми  
децата играят на футбол с портокали
докато жените ухаят на цитруси
във фугите на уличните плочи 
пълзят хлебарки 
големи колкото бебешки юмрук
но пак е чисто
може би хлебарките изяждат всичко

морето
толкова разхвърляно
с машинно изгладения пясък пред него
с опитомените от туристи гларуси
които ядат директно от ръката 

град с надписи на десетки езици
с микробуси които огласяват навсякъде:
пет пъпеша за пет евро
точим ножове 
тапицираме мебели 
всичко това на добри цени 
и с още по-добри обсноски

град с фасади като пясъчни замъци
с ресторанти преливащи от кралски скариди

този град е гръбнакът на рибата
от която е създаден

този град е гущер 
който се стрелва в краката ми
ако откъсна опашката му
ще поникна аз

глезените ѝ като планини
които са се образували 
от дългото движение на стъпалата

стои зад прозореца и наблюдава 
бомбите 
оръжията 
зеещите сгради и тела на хора и животни 

чиниите и чашите потракват от тътените
на котлона не къкри нищо

сама е и се е смалила сякаш още повече 

тази жена не е моята баба 
макар да си представям именно нея 
докато пиша това
но такава е войната - хората в центъра ѝ 
заприличват на твоите близки 

така светът се сродява 
малко преди да се разпадне

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023