Ева Гочева е родена в гр. Бургас. Завършва руска филология в СУ "Климент Охридски", след което следва магистратура, специалност "Преса и медии". Нейни произведения са публикувани в "Литературен вестник", "Словото днес" и различни онлайн издания. Участва в множество литературни събития в гр. София. Член е на "Асоциацията на младите български писатели".

ОБИКНОВЕНИТЕ ДНИ

отивам до магазина за ядки
на връщане срещам куриера на Спиди
говорим за пандемията –
новата тема изместила тази за времето
после се прибирам
наливам си вино
чета Рупчев на терасата
и ям бадеми сурови като плътта ми
днес небето е повече вода отколкото въздух
и аз съм повече вода отколкото въздух
дали пък не съм небе докато чета поезия
по радиото пускат Аеросмит
мразя да пускат Аеросмит
просто така междудругото
спомням си концерта им
в дъждовния Букурещ
как танцувах с непознат скандинавец
щом прожекторите угаснаха той ми каза:
- Тъмно е и вали да те изпратя ли до София?
сега няколко години по-късно
седя неподвижно на терасата
ако само помръдна
водата в тялото ще се разлее
сърцето ще се подуе
ще набъбне
а в обикновени дни като днешния
никога не знаеш
какво ще покълне
от него

*

когато го видях за пръв път
беше сериозен
къдриците се подпираха послушно
върху раменете му
гледахме се като изкуство което предстои
захванах се да го разсмивам
оказа се че в усмивката му
гнездят лястовици
никой не се сети че отлитат наесен
лятото беше жужащият комар в ухото
възможността да слеем кръвта си
в едно и също насекомо
той каза че това е поезия
и така беше
до един следобед в който
лежахме сред тревите на Железница
и нито един облак не приличаше на нещо
което ни се беше случвало

КАЙСИЯТА

да си ме обичал
в най-слънчевия следобед
на най-крехката пролет
е жестоко
но по-жестоко е
да мисля за това
да не мога да мисля за друго
да не мога да се храня

една мъничка кайсия
а ръцете ми треперят

*

кожата ми е бяла и гладка
почти резистентна
към трапчинките на годините
към траповете
към труповете им
потрепервам когато ме питат
дали съм от порцелан
все едно ще призная
че се чупя
че режа
че се разпилявам
че съм миниатюрното парченце
което пинсетата на сърцето не достига
тази любима тиха кожа
тази неутъпкана зима
насред зеленото на очите
това обяснение в любов от майка ми
винаги ме е спасявала
винаги ме е събирала под себе си
с всички органи мускули и съдове
дори да искам да се напусна
тя е тази заради която оставам

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021