Пространството ни води отвъд. Посаждаме дървета в сянката си. Ръцете се разплитат в думите на Димитрина Желязкова - Етина.

Александър Арнаудов


ВЪН ОТ СВОЯТА КЪЩА

Ренесансов човек, вън от своята къща.
Не един слънчоглед подир теб се обръща
Не преместваш очи. И почти не говориш.
С уморена душа ти не искаш да спориш.
Отесня ти градът, сивотата в пейзажа
и плачът на река във тръби под паважа.
В топла пазва блести мек овалът на хълма,
бавно вдига гърди, а зад него се стъмва.
Трепва свод от върби, там, на крачка от пътя
с уморени ръце някой слънцето къпе
и отпуснат брегът като куче заспало
ще даде да смутиш едно пеещо тяло.
Тя е светла съвсем. Тя почти е прозрачна.
И те вижда добре. И те вижда така, че
да прогледнеш и ти в светлината полека,
трудно тихо момче, ренесансов човеко.

НЕЗНАЧИТЕЛНО

С онази детска свобода,
с която се допускат грешките
удобно ти се оправда.
Приех я аз като естествена.
Постелихме набързо път
и пред очите ни се ширна
пространство, водещо отвъд
илюзията за невинност.
Аз посадих едно дърво
с безплодна сянка върху къщата
и пъплеше по мен студът,
дори и ти да ме прегръщаше.
Не беше с корени. С ръце.
Ръцете бързо се разплитат.
По пръстите ми на дете
една молитва се оттича.
А любовта е шепа прах,
която подлюти клепачите
и точи нокти във плътта,
за да избягат осъзнатите,
Прочетох някъде "Любов
е дума, съществително."
Сълзите казват на света,
че думите са незначителни.

*
А как се настървяваха очите ти
и пиеха кръвта на млади изгреви,
как ризата във ризница втвърдяваше
най-бялото достойнство на душата.
Изплиташе въжета за мечтите си
с влакна от мускул, вдянати в усмивка
и леки бяха като синевата
и походи, и проходи, и църкви.
Сега е много трудно да позная
зад тъмните пердета на очите
кое е съществото, съществува ли
след наркотика лют на тишината.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022