Не знаем нищо за хората. Забравяме ръцете си и стоим в мълчанието. Пролетта изстива в очите ни в стиховете на Димитра Желязкова-Етина.

Александър Арнаудов

ОКАЗВА СЕ
нищо не зная
за хората.
И за предметите.
И нищо
за техните състояния.
Зная,
плаща се
лихва за взетото.
Но и за даденото
се плаща
накрая.

ВЕНЕРА ОТ АВТОГАРАТА

Тя няма пари да си купи билет
за някаква нейна си дестинация.
Стои мълчалива. Не проси наред.
Съвсем остаряла, но Венера отвсякъде.

Бивша красавица. Извън раковината,
насила изтласкана от ветровете.
- Кой отряза косите ти? Къде ще отидеш?
И защо си така далеч от морето?

Кой те научи да плачеш, божествена?
Измряха мъжете, а синовете ви -
мехурчета пяна в душата ти, сребърна,
се отричат от ласката и забравят ръцете ти.

Не умирай, Венеро, триста пъти събличана
и хиляда по триста за жена пожелавана,
осъмнала бедна, прегладняла и ничия,
без остатък от цвят и надежда измамна.

Не умирай, Венеро. Отлети като птичка.
Намери и убий онзи луд Ботичели.
Проклети да бъдат боите му, всичките,
и талантът, рисуващ "Смъртта на Венера".

ПРЕЗ ЗИМАТА МОМЧЕТО

с кобилата в полето
и скелет жив на куче.
Гладът на глад ги учи.
Зелени му очите -
ядосват се мъглите.
Не е дете, а пролет.
Не е кобила - полет.
Студът- на път да счупи
премръзнало юмруче.
Прегръща потна грива,
а пролетта изстива
в зелените му мигли.
Димят под топли цигли
животите далече.

- Не е студено вече-
една снежинка рече.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021