Всичко в нас мълчи. Търсим калния път към небето. Намираме спасение в новата стихосбирка на Етина - "Сънят на совата".

Александър Арнаудов

*

Надупчените мишени
отиват в кофата за боклук.
После идва случаен клошар,
скърца студът в колелата
на клошарската му количка,
прехвърля боклука с бързи ръце
и се чуди за какво му е нещо,
което е повече дупки
и по-малко материя.
Не струва стотинка за рециклиране.
Не струва секунда за палене.

Спомни си това
преди да оставяш стрелеца
да гледа към тебе
с присвито око.

КАЛНИЯТ ПЪТ КЪМ НЕБЕТО

Раздал е всичко. Всичко е отдал.
Готов е да си тръгне. Непокръстен.
Защото никога река не бе видял
и бе живял на сухо. Непотърсен.
А от пресъхналото му небе
случайни облаци го гледаха навъсено
и срещаше очите им. И бе
очаквал манна тихо да поръсят.
Тогава беше млад. И буйна бе
кръвта на неграмотната надежда,
с корави лакти, с твърди колене
и с поглед, който никога не свежда.
Как волята в очите избеля,
цветът им как забули се с пердета?
Пердета ли? Дали не бе мъгла
дошла да му замести дъждовете?
Но не валя. И чудно е каква
е тази кал като смола леплива.
Не е създаваща. Не е след дъжд, пролял
вода да го пречисти милостива.
А аз стоя. И всичко в мен мълчи.
И гледам как гърбът му ще се скрие
след десет стъпки и след две сълзи,
които си спестихме всички ние.
Развързвам думите, изплезили език,
хриптящи и забравили смирение:
- Убийство е дори неволен тик,
ако възпрял си с него нечие спасение.

СУТРИН

Никакъв ромон. Някакъв шепот
Няколко думи. Никакъв смисъл.
Мека усмивка. Твърде е светло.
Някой си нещо някъде писал.
Лека умора. Сънни клепачи.
Душно. Допушвам първа цигара.
Две палачинки. Три неудачи.
Нова илюзия. История стара.
Звън в телефона. Шумните хора.
Скритите мисли. Дежурните фрази.
Широк е простора. Свит кръгозора.
Много герои. И всеки се пази.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021