Първата мъка е мракът, после съдбата ти слага каишката, а накрая – идва Апокалипсисът. Само в църквата ухае на лято, далече от деветте адски кръга на човешкия живот. Думите на Димитрина Желязкова-Етина гонят края, оцветени в мъгла.

Първата радост от дарбата –
да можеш да си всичко.
И онова откривателство
ненаситно.
Опитването на небесата.
Опипването на хоризонта.
Скачаш и бягаш. И бягаш.
Катериш се. Падаш. Догонваш.
Лесно е, чисто е светлото
и яснотата му ясна.
Първата мъка е мракът.
Лаком. И няма наяждане.
Вплита змията си в тебе
и те притиска студено.
Черно е колкото може
черно да е изгореното.
После одираш змията.
Твоята кожа се свлича -
толкова гол да те гледат
хората хич не обичат.
И като нямаш друго
дръж се здраво за ножа.
С острото меко да гали
може ли всеки? Не може.

Котка

Не съм от домашните. Скитам.
До огнище не мога да спя.
Нека друг да целува искрите
от умираща за последно гора.
Предпочитам тъга от мъглите.
Аз самата съм цвят на мъгла.
Да си виждал котка да пита
как да бъде, къде и кога?
Нося само вродения смисъл.
Следвам свой изначален инстинкт.
И въобще не вярвам в орисници,
в план за утре, в ланшния дим.
Имам дълго лениво протягане.
В моя мързел спи винаги скок.
В девет кръга са човешките мъки
срещу само едничък живот.
Аз съм с осем живота похарчени.
Изживявам последен резерв.
Но не зная това. Ние, котките,
не пресмятаме, не броим, не четем.
Чух да казва един от човеците,
че съдбата е кучка. Нима!?
Кой и слага каишка на шията?
Бих облизала тази ръка.

Църква

Порязва моите очи
копнежът остър на тревата.
Зелената ѝ кръв горчи,
кипи зеленото ѝ мляко.
Така ухае на живот,
че стъпките ми се замайват.
Коват кълвачи таен код
за някой, който търси тайна.
Последвало глада голям
голямозъбото магаре
бодилите пред този храм
пасе, а зад вратите стари
мете с последната метла
жената болна на клисаря.
Стотинки струваше свещта,
с която болката изгаря.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023