Оставяме светкавици от мастило в небето. Пътуваме там, където винаги е студено. Намираме човешката реалност в стиховете на Елена Янева.

Александър Арнаудов

ПСАЛМ НА ПЪТНИКА

Пътуваше и беше жаден и не мислеше
за поезията за голямата депресия и
сухия режим о! сухият режим в
човешката реалност е реален той
бе жаден и пустинен искаше

да се оближе да се овлажни да се разплиска
по пода на раздрънкания автобус
да си намокри кецовете пръстите
му да набъбват напоени боб
е спондж и спондж е гъба
господи вода

Води ме към водата към дъждовниците
аз пътувам
и от засъхване дори не мога да заплюя
как да плюя
на поезията на голямата тъга на величавото
на тази суша в мен о! как о! дай ми

Дай дадеш ли ми ще се преглътна
ще го повърна много по-навътре в мене
тоз Големия Шаманът с мокри кецове и
шамандури под очите той се смее
смее се и ме разглежда в отражението
на стъклото
как съм жаден и пътувам о!

Съм жаден за пристанища и пасбища
и долини
през сенките им как съм се домогвал
до поезията до голямата тъга депресията как!
до сухия режим съм се докосвал и
съм се отблъсквал от водата ми
от резените диня в мен
от тази къща
където винаги е хладно винаги
пътувам винаги съм
мой и никога

НАНОВО

Няма го
езерото лилиите белите фунии
на простосмъртните да викат 
през ушите им
към другадето и отвъдното невидими
треви и незабравки са забърсани
платна и съществувания длани
Зле представящо се е човекът
в селенията на пернатите
и никакъв делфин не е не е дори
просто
лошо животно
трупа в дупката си самотата на
млекопитаещите друго
езеро е езерото му за плуване е
друг басейн и в други падини гребе
около кръговете нека
да потъне

да го оплачем най-накрая вдлъбнат
в дъното

да сме отчаяни да вием да хриптим подпухнали 
и разкървени да са устните
не от целуване от удари
разбиващи
и глината
и гланца

Любовта е любопитен жерав и наднича
с очакващо повдигнат крак
за танц

ИЗВЪН 

„Номерът на абоната временно не може да бъде избран...”

искаше
да е просто момиче
с големи кафяви очи
и нежно сърце
и всичко да следва естествено
хода си времето точката да
бележи края
на изречението просто
момиче което подушва цветя
вятърът разпилява косите му
надалеко
избуяват хора като букети 
кучето е гальовно
разказът за света е пълен
нарича го крисчън и отпуска каишката
нищо повече от момиче
с кафяви очи
нежни клепки
и лесно примигване искаше

да се свърши
да се свърши с всичкия този озон
с белите кринове с непоносимия
пулс с неудържимия мирис
на светкавици 
от мастило

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021