Елена Янева ни напомня, че животът след работа е склонен да се нарече поезия.

НАПОМНЯНЕ

Неведнъж се е случвало да си давам определения. 
Като това например
за хората от седем до пет.
По-лесно е като знаеш, че
не си сам и не само ти си в графата.
Обаче има и нещо друго.
Ще си кажете, че си измислям,
че това са някакви откачени небивалици,
но твърдя - 
след работа животът ми
се преобръща, върти се около, 
центрира се и се разсейва, 
съмнява се, не знае 
как ли се е стигнало дотам, ала
след работа животът ми е
склонен да се нарече
поезия.
Задъхана, не винаги изискана, 
не винаги
внимателна, винаги
налице.
Къпя се в ямб. Вечерям в хорей.
Разговарям изключително в хекзаметър. 
Телефонните разговори са епоса 
на съвременния човек.
Няколко часа в дактил - колкото
да послушам някаква музика, да позяпам
може би филм, да разлистя
книга, която ми се разлиства...
Защото ще дойде сънят в амфибрахий, 
като по-голям брат, ще ми повярва
и ще ме лъже. Но аз съм му свикнала.
После ще стана за работа 
и ще забравя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024