Ръката на зимата изражда самотата ни. Златният век на огорчението отминава с дъжда. Господин Маркес пее с делфините на нощта в новите стихове на Елена Янева.

Александър Арнаудов

ЧОВЕКЪТ БЕЗ РОЖДЕН ДЕН 

"Декемврийската ръка на зимата се е
катурнала" -
това му хрумва и си го записва.
Другото е, че се е опитал. 
Почти успял - живял е като другите,
нормален бил и духовит...
Запомнил тази поза.
Използва я
понякога,
но някога
не е любимата му дума.
Уязвяван и неуязвим е бил
не повече, отколкото му се е струвало. 
Струвало е и не си е струвало,
плащал е за щастия и
огорчения, 
правил е признания с известен срам...
Не някога - това не е любимата му дума -
а отдавна. 
Сега е без значение
дали 
пердетата ще дръпне
нощем -

няма да се срути, няма да се разшири и
няма да заплаче.

Сам е.

ЗАПОЧВАНЕ НА НОВА КНИГА 

как да вляза откъде се влиза тук
ясно е че трябва да се счупя
ще се счупя ето аз съм стъкълце
от онези през които гледахме небето
когато бяхме малки нямаше 
какво находките ни бяха скромни
зелени и кафяви късчета
от бирени бутилки белите
от лимонада и мастика
несъмнения разкош на синьото
пазени прилежно стъкленици
кристални вази местно производство
тумбестите дамаджани за ракия
какъв престиж
каква семейна ценност толкова старание
чупили сме яли сме шамари
бунищата са остров на съкровищата
за босоноги малчугани пълни са с вълшебства 
хайде 
да ги хванем 
консервени кутии празни
флакони от дезодорант
повреден
стар будилник счупена
лекарска слушалка златен век 
на шестгодишните каквито бяхме
пак ще легна на тревата ще закрия
с първото намерено стъкло око
думите ще идват непознати само аз
ще знам че трябва 
тепърва някога да ги измисля
трябва да измисля цвят така ще вляза
ще вървя след себе си 
каквото си намеря пу за мене много 
има за събиране за лов на 
пеперуди и на светове 
слънчогледи има за сглобяване

счупена ще вляза в книгата това е
ясно и съвсем неясно е дали 
ще се измъкна цяла

СКЪПИ ГОСПОДИН МАРКЕС

не знам за макондо едва ли
е същото като някога всичко
мога да нарека подгизнало и валя
цялото това лято и следващите лета
протяжно и дълго валя 
безкрайно мочурище възли мъгла
сивкави пелени от плющяща вода
отгоре додолу бе най-подходящият август
на хилядолетието имперският месец 
на новото летоброене след самотата 
рурският въгледобивен район
постепенно се превърна в море
футуристичните му копачни конструкции 
заспаха из дълбините подобно 
скелети на ихтиозаври 
докъдето можеха се откриха хрилете ни
виж ни как избледняхме като кореми
на земноводни
лицата ни се удължиха и хлътнаха
очите ни светнаха все по-фосфорно
все по-благородно се разминавахме 
мълчешком плувайки вече почти 
ни се струва нормално свикнахме 
да не говорим съвършени амфибии
гларуси кацат по шпиловете на
наводнените катедрали
които сиротно стърчат в небесата 
на новия свят
косатки промушват телата си под арките
на потънали магистрали
пеят делфини и китове и тюлени
изтягат блеснали кожи по върховете
на бивши търговски центрове
докато малките им играят 
пиша ти сеньор маркес защото
съм много доволна от перките си 
мустаците ми са все по-лъскави
гмуркам се и ловувам приличам на
потопен леопард звуча грациозно при-
движвам се все по-безшумно мисля си
мисля 

най-накрая станахме по-добри

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023