Обезглавен, август отброява минутите до края света. Империята на лятото рухва насред премълчаните истини за любовта. Езикът разцъфва за последно насред отворените срички и избуялите арки от думи на Елена Янева.

ВИСОКАТА ДУША 

Не е моя работа да спасявам света.
Това, което мога да сторя,
е да разказвам.
Мога да си измисля един
по-реален от другите славей
и да опиша
дъжда, притаен в перушината му.
Мога да чуя мелодията 
на вятъра
в стъпките на самотния жерав,
закрачил през зимните ниви
вцепенен от снега. 
Немилостива, разтърсваща
с продължението си гледка -
и той, и аз вече знаем, 
че никога няма да танцува отново -
какво като плодоносна 
и жертвоготовна е
до свършека на очите му есента!
Така че - не е моя работа да спасявам света.
Това, което мога да сторя, е 
да не спирам да те обичам.
Да не спирам да говоря за любовта 
в най-изправената си дължина.
На хълм, на смрачаване, напосоки, 
в посоката на всички сърца.
В сърцето на моя брат
и на сестра ми.
В сърцето на целия свят
мога да се прицелвам
с букет от божури през май, 
да вярвам
в разцъфтели врати без ключалки,
в непреклонната хубост 
на откършената от лятото младост
на позлатените небеса.
Много е.
И е малко.
Каквито са всичките малки 
наши надскачания, 
всяка по-рязка промяна на времето, всяко 
иззвънтяване на прозрачен комар
или сблъсък на чаши.
Наистина мога да не преставам
да говоря за любовта.
В такта на нескончаемото накланяне 
на телата ни към земята, бих могла 
да разказвам...
На теб. На всичките мои сестри. 
И на братята ми.
Измислено и ненужно е друго спасяване,
камо ли на света.
Това, което мога да сторя, е
да помилвам.
Да укрепя коленете на красотата ви,
гръбначния стълб на усмивките,
гравитацията във ставите...
Казват, душата тежала двадесет и един
грама...
За всичкото нейно останало се мълчи.
Обаче аз знам.
Когато говорим за любовта се добавя
поне сантиметър към 
височината ѝ.

КРАЯТ НА ИМПЕРИИТЕ

в сезона на слънцето храсти дървета увивни растения
като покриви избуяват извисяват се в арки и не
дори непрекъснато включената резачка на Оли съседа
не може да им насмогне както не се и насмогва
на погледа в който разчиташ дъжд
ромолене прегръдка
просто Оли си има резачката
езеро с патици в двора и името
Оли би могъл да се казва Ролф но го няма 
ръмженето на мотора вътре в самия него по чертите му 
не можеш да нарисуваш картина с веранда и 
следобедна бира
само крясъците на умните свраки
които раздират идиличната зеленина

тук е така през август

ябълките се ронят в градината и узрява
лудешката мисъл да си отхапеш 
от блясъка им преди да е паднала зимата

енигматичният ти любим сезон 
е сбор от отворени срички и 
бели ненужни светкавици
цяло щастие че не ти си създала света
щеше да бъде безсмъртен и натежал
без кръговрата на тленността и утехата
каква радост какво облекчение смъртни сме
гниенето познатата му сладникава миризма
над окапали плодове и ситни мушици 
над ландшафтите с кротки овце 
пробождащи с руното си поляната
е верният отговор в куиз на популярно
телевизионно предаване

величав като пурпурната финална завеса в театър
тържествен като глашатай на смъртта
август възлиза и се търкулва 
като съборена кегла
към кръглия залез
главата му

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024