Животът е къща от вятър. В онзи свят всичко е излишно. Небето продължа да е отворено в думите на Елена Янева.

Александър Арнаудов

*
Той
е един такъв
много даже някак прекалено
е такъв един

Думите му все са облачни
така са пълни с облачност
че чак тежат
колкото стотина бури

Като борова гора са сумрачни
особено миришат имат мравки
пъплят върволичат и
подземничат

Но си личат

Толкова упадъчно пропадащ
в ракитаци водопади езера
гъмжи ти казва там от свян
и лебеди
между тръстиките и тръгваш
помежду им

Помежду този ситен наниз думите му

облаци и корени

облаци и корени полу
измислени и полуистински

е той е този смътен тъй такъв
словонареждащ се по ботанически и
тъй ми близък

Но да го нарека не знам
на хлорофил и на език
все още непоникнал

ПОЕТЪТ

Самовглъбен дъждовен мъж.
Така си го представях.
Беден, но богат на астрологии.
Звучеше ми добре
и го повярвах.
Оттогава
се изваляха много сънища и метафизики.
Научавах се да разговарям простичко,
да се усмихвам повече и да не се
засуетявам в блянове и космогонии.
Да не прогонвам
обикновеното и лесното, по-скоро
метафорите ми да бъдат
честни.
В стиховете
да чакам непокорното убождане,
онази бърза светлина в ключалката,
която буди богове и хора.
А след нея -
дори да се затварят страниците -
в теб
едно небе да продължи да е
отворено.

КЪЩА ОТ ВЯТЪР

В онзи свят,
в който изговаряш „завинаги”
и заживяваш там като наистина...
В онзи свят пребиваваш като
в тайна квартира -
хубаво ти е, хвърляш якето на леглото,
под него изритваш пантофите,
бос,
нелечим
и излишен - не е зле като фигура
на речта!

В онзи свят, в който „завинаги” е
завивка,
се събуждаш.
Сгъваш я. И я прибираш. Може би
няма да те дочака
малката тухла на сричката.
Ритмичния гъвкав гръбнак на словата
в онзи твой свят...
Би могло.
Бихме обичали.
Бихме това-онова.
Отстъпваш от „винаги”, заключваш със „за-” и
излизаш.

Довиждане.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024