Аз много се радвам, че този поетичен идиом (въпреки, че е все още във fetus-eн стадий) на Елена Янева най-накрая ще види бял свят. Тя готви тази поява със стоическото търпение на Seneca. Някои неща съм ги чел ръкописно, други не. Мога да изписвам само ремарки, но не мога да бъда цялостен. За мен - това е един поетичен празник, който наближава, въпреки че ми липсват нужните сетива за поезия. И все пак: писането на Елена е много обрано и сгъстено, без излишни движения за някакъв усложнен синтаксис. Тропичната ѝ фреквентност се движи ( и по/ за/ сяга) към уж метафори насочени към ежедневието, но търсещи и обяснения с миналото. Tипична femina поетика, за която почитателите, а и литературните критици оттук нататък ще правят стерeолози, с публиката, с феновете, със самата нея. Успех на новата книга!

Слави Томов

*
Човеко
винаги насрещен
къде отиваш с краткото си тяло
и решетъчната си жилетка
накъде растеш

Къде надуваш слънчевите си 
балони и
сапунените ти сълзи защо са
пукнати

Смешен малък ти вълшебнико
с наметало от тъга и
ребуси

И пръст

Защо си толкова старателен
в намятането на земята с
дни и нощи
в зографството на притчи между
хоризонтите
в цилиндъра ти докога ще дремят
недовършените зайци

А ти -
начинаещият в курс по апликации -
все така ще продължаваш
да изрязваш
картонената си
кардиограма...


*
Позволи ми
да ти подържа света
да го полюлея
за секунда

с тежката му сладост с
тежката му безпощадна
непоколебимост 
да го заобля искам и
да го родя такъв

топъл като детска длан
свенли

Ти
      Господи
                        Защо

си го оставил толкова
пред поредната врата подхвърлен и
неутешим...


*
Бабо,
някога
е дума от много отдавна.
Тогава слагах оранжево и лилаво червило
съответно вляво и вдясно
по устните, носех 
китара, на която не знаех да свиря, 
исках 
да ми е интересно.
Сега
сякаш също е дума от минали времена.
Помня обширните, пълни с комбайни, поля
и пресичащи в тъмното крави
площада на селото.
Гъски, които разперваха диво криле, 
съскаха заплашително и се втурваха
да прогонят самотния вечерен автобус, с който пристигах
понякога.
Понякога също е дума,
хрумва ми, 
която старее неправилно.
Защото понякога съм сама
и все повече съм готова
да млъкна

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022