Нощта се прибира във вътрешния джоб на сакото. Изгревът стои пред самолетния портал. Нощната лампа на поезията свети в очите на Елена Петрова.

Александър Арнаудов

ПОЧТИ

Тя бе малка нощ с очи като приказка
и ръце от заспиващи облаци. Носеше
няколко важни неща в мукавения куфар на детството - пъзели, пумпал,
музикална кутия, думи, попаднали в
него случайно (пет, колело, измерение...),
скалпел, изпаднал от ветеринарната
чанта със спомени за баща ѝ,
недовършено стихотворение за
любов във синьо и жълто (почти по Ван Гог),
опаковка от марципан, сапунче от летен хотел с аромат на ванилия
и други, неуловими от скенерите в летищата, тайни.
Няма нищо случайно, обичаше да повтаря,
обичаше и удобните, ясни изказвания,
ненатруфени с мрак и луни, и звезди,
и екстатични полярни сияния.
Както казахме, беше малка нощта - малка,
колкото съдържанието на джоба
от вътрешната страна на сакото му.
Но той така и не иска да я забрави.
Стои пред изгрева на поредния
самолетен портал,
мислено разкопчава каишката на сандалите й, дояжда
своята половина от шоколада, 
който си разделиха на заминаване
и отново посяга
към вътрешния джоб на сакото си.
И отново ще го направи.
И отново.
Нощта бе, простете за повторението, но... малка.

*
Мари Селен 
и Александър - 
две еднакви слънца над 
различни планети,
оплетени 
от изненадващо нежната вечер 
в нещо повече и за двамата. 
Докъдето могат да се достигнат -
тя, например,
долепя ухо до сърцето му, той 
е застинал 
с пръсти в косите й...
Стихват 
като невидени от никого протуберанси. 
Телата ни свършват, помисля си тя.
Телата ни ще си тръгнат. Тогава? 
Спи сега, казва той, 
Спи, мила моя. 
Рамото му
все още е тук, все още 
и нейното... да, точно така, как се 
наричаше... ра 
мо... ра...
Затваря очи - изморена и
толкова жива, че 
ако някой би погледнал към тях, 
би потвърдил,
че ги няма.

ПОЕЗИЯТА

като всяка жена,
прибирайки се от работа първо
обгръща с поглед на облекчение жилището си, 
измъква се от обувките, размърдва най-после свободно 
пръстите на краката си 
и въздъхва.
Като всяка жена може да цъкне с език одобрително (или не), 
докато гледа глезените си. 
Може да е суетна, припряна и разточителна.
Да се смръщи на несполучила рима, 
да размаха театрално ръце
при поредица неудачни куплети, да побутне встрани 
остарели поанти като чиния
изстинала супа и дълго
да се държи за сърцето, да си помисли
"Господи, трябваше да си купя валериан".
Може да ти вземе акъла Поезията...
Да се тюхне отчаяно, да изпадне в недоволство и бяс, 
да се влюби, да се усмихне, да плаче
и все пак да се оглежда крадешком в огледалото.
Като при всяка жена, огледалата са важни, 
точно колкото и леглото, меките канапета, 
неизменните няколко сувенира, находки
от сантиментални пътувания.
И като всяка жена, естествено, Поезията е 
твърде заета, 
светът я притиска, има толкова много за
вършене още...
Още толкова много неща има да прави, че...

Тогава се случва да я намериш
с нощната лампа светната и до разсъмване,
забравила точно коя и какво е,
да не спи и да пише стихове.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022