Екатерина Григорова (р. 1975, Добринище) е редовен преподавател от 2007 г. в Нов български университет, където води курсове по новогръцка литература, превод на художествен текст, практически новогръцки език. Автор е на множество публикации с поезия, както и на публикации в областта на новогръцката литература. Носителка на второто място от Националния конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови за лирично стихотворение (2014). Нейната стихосбирка „Фарадеев кафез“ (изд. „Жанет-45“) е удостоена с една от наградите за поезия на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2013), както и с номинация за Национална литературна награда „Памет“ (година I-ва – година на Иван Методиев) за 2013 г.

Изкуство на утрото

Сега разбирам живота на утрото,
куче мое.
Сънуват дърветата слънце за малко.
Предвкусваме всички студения вятър.
Стоманени пориви, есен дълбока –
дълбоко почистване в слабо листаче.
Знам как работи машината.
(На живота? Не повтаряй отново
въпроса с ушите. Глупаче...)
Идват хората за кафе. Пускат монети.
Машината пуска кафе, но забравя бъркалката.
Някои махат с ръка.
Някои бият с ръка по машината.
Някои, бързайки, забравят забравеното.
(Заприличали са точно на машини.)
А други просто казват:
Наоколо има дръвчета.
Дръвчета с клончета.
Ще пием живота разбъркан добре –
както можем.

La Parisienne

Беше лято в Париж,
но липите отвред бяха целите в сняг.
Автобусът бе пълен с младежи
любезни и безразлични –
целите в сняг.
Подминах улица Риволù,
където трябваше да сляза.
Подминах службата за документи.
Подминах първата си любов,
а трябваше, може би, да остана.
Бях толкова малка с моята болка
в Париж,
че в квартирата нелегално
бях взела и кучето.
То беше сънливо от сънното време,
но закачливо и радостно,
че е с мене. (Нали, куче мое?)
От омагьосаните снежни дървета
с несъществуващи вече неща,
една камбана запя от прозореца.
И не зная дали заради животното щастливо,
заради снега, падащ на листа от липите,
наподобяващи напукана стена –
заради това, че е неспособна да ме разтопи –
нарекох съня си на критската фреска.

Romalee

Някъде откъм басейна се чува
Циганският химн
Romalee
Бавно, така бавно
Ябълките падат от дървото
Бавно, така бавно, сълзите
Капят от теб
Гривата ти мирише на боров огън
Ти и аз, куче мое –
Два въглена в купчината от изумруди


Това е щастието

Това е щастието, куче мое.
Ти загребваш мрак с отворените си очи
и ги притваряш.
Загребваш и ни затваряш.
Това е щастието –
това е, което искаме да задържим.
Да заспим на мрамора в градината
в тази лятна нощ,
в тази черна стая със звезди далечни.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023