Тялото е точна работа. Сърца се засрещат в димящото слепоочие на детството. Стихотворенията на Екатерина Григорова кърмят деня и нощта в небе от тихи пламъци.

Няма пране

Въздухът олекотява къщите,
маслините, които липсват дори във
въображението.
Излизам с ясната мисъл за достойно понесено щастие.
Редките пламъци на прозорците понякога
ме свързват със светлината зад мен.
Само тогава пренебрегвам града.
Вися на простора от очите си, не
изпускам нито секунда от чудното
положение на нещата.
В такива моменти е добре да си кажеш,
че разсейването е съвършена концентрация.
Някой може и да оспори.
Инатът ми е в това да не възразявам –
така хитро се обезсмислят лековитите продължения.
Времето е много точна работа. Също и тялото.

Запалиха гората

Мечките и гълъбите
И страшните хора от нашия
Съвет
Жанна д’Арк беше най-отпред
Съвсем млад елен я следваше
Децата на антилопата трепереха
И врещяха миличките
Като че ли знаеха
Ние поддържахме огъня
Наречен Ден и Нощ
В този кръг биеха сърцата ни

Ваканция

Голям индийски слон вилнееше, а
хората бягаха и се криеха по хотелите.
– Не дишай! – шепнeх на ангела. – Колата е
Фарадеев кафез само при буря.
После с димящо слепоочие зърнах детските му ръчички
да рисуват сърца по стъклото и някакви изкривени
покриви. Правеше физиономии пред влажния дъх
на любопитството.
Видях отварянето на вратата, разлитането на
болката и шумната паника в ресторанта.
Зад друга врата – далече от туристите – тиха музика.
Трябва да е конферентна зала.
На пианото свиреше плешив мъж, а други двама
се целуваха прегърнати.
Навън скърцаха палмите, яхвани от гигантски маймуни.
Изскубваха ги с корените, а стволовете им приличаха на
откъснати ръце.
По пътя за Калитея щастието се беше превърнало
в хищник.

Ти

Имам те от песента, която веднъж изпя.
Танцуваше в колата, мяташе се
като че ли си на петнайсет.
Да му се не види – беше точно така
и в оная минута бях
твоя майка –
почитателка с разбито сърце.

Безбог

I

Седим с теб до огъня
Аз паля цигара от звездите
Езерото на Безбог блести
А клековете се люшкат
Невидимо – като черно море
В топлината си
Като гласа на Рокия Траоре
И ме питаш – защо музиката е
Толкова велика
Защо те вцепенява женският
Глас
Река ли дими или небето
Изтича
Естествено че не мога да отговоря
Стискам една борова игличка
Между зъбите
И ти имаш такава
Заспиваме с тях

II

Даваш ми круша
И ме наричаш
Мила
Знам какво означава крушата
Знам какво означава лепкавият ѝ сок
Мила е най-хубавата дума
По-хубава и от любов
И от млякото на звездите
Амфора с трънчета и африкански
Мъниста
Дървена свирка от гърдите ти
Сякаш казваш наведнъж
Кърмя те с ръцете си и не сънувам

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024