Едвин Стефанов Сугарев е роден на 27 декември 1953 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. До 2010 г. е научен сътрудник в Институт за литература при БАН. Бил е народен представител във 7-то ВНС, 36-то и 37-то НС, посланик на България в Монголия и Индия, генерален консул в Ниш, Сърбия. Редактор е на самиздатския алманах “Мост”(1989), един от основателите и дългогодишен главен редактор на седмичника „Литературен вестник“, директор на в. „Демокрация“, главен редактор на в. „Седем“, доцент в департамент Нова българистика към Нов български университет. От април 2020 г. е писател на свободна практика.

Носител e на наградата за роман на годината на Фонд „Развитие“ (2004), на голямата награда за SMS-поезия (2005), на специалната награда от конкурса „Биньо Иванов“. Автор е на тридесет стихосбирки, от които три издадени в САЩ, една в Унгария и една в Сърбия, три книги с проза, също на четири книги с приказки, три от които издадени във Франция, на осем публицистични книги, на стотици статии в периодичния печат.

Редактор и автор е на предговорите към „Архипелагът Гулак“ на Александър Солженицин (2015) и „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов (2010). Негови текстове са превеждани на английски, френски, немски, италиански, каталунски, унгарски, чешки, сръбски, турски, японски, хинди и други езици.

*
Не сънят на разума и не блуждаещото съз-нание раждат чудовища. Ражда ги страхът от непознатото и неопитаното, вкопчването в уюта на досегашното, колкото и мизерен да е той.

*
Животът на всеки от нас изглежда като дълъг низ от случайности. Но не е.

*
Глътка дъх и късче синева. После ти остава само да се слееш.

*
Послушай: като малък водопад в утрото се стичат птичи гласове.

*
На някакъв бедуин му изчезнала коза – и като тръгнал да я търси, открил пещера, в която се влизало през тесен отвор – като кладенец. Викал козата си и хвърлял камъни в отвора, откъдето чувал трошене на глинени съдове. Вмъкнал се вътре и намерил делви, раз- трошил ги с тоягата си и една от тях се оказала пълна с кожи, изписани с някакви знаци. Взел бедуинът кожите с намерение да ги нареже на върви за обуща. И променил представите на света за далечното минало – включително за произхода на голямата книга, която наричаме библия.

*
Спомням си – веднъж плувах с лодка в каналите на Амстердам. Момчето, което ни возеше, каза: ако намериш запусната лодка, можеш да я обявиш в общината – и ако никой не я потърси, след тридесет дни е твоя – ремонтираш я и потегляш. Ще ми се да намеря някой запуснат живот – и да го подкарам.

*
Да спреш и да починеш подир дълъг път е тъй благословено: блаженства тялото, а пък съзнанието се отпуска и разтваря, за да поеме спомена за извървяното и бляна по пътищата, дето още мамят да ги извървиш, включително най-дългият, последният.

*
По време на вечерната молитва Всевишният пак е велик, многогласният хор на мюзеините се издига и спада – като огромна вълна, по която Аллах, стъпил върху сърфа на вярата, се плъзга умело.

*
Дървото се крепи на могъщите си корени и приютява в клоните си птиците. Ние, хората, на какво се крепим и какво приютяваме?

*
Магичното е жизнено важна перспектива. Ако изгубиш усета си за нея, се превръщаш в нещо като робот, който безсмислено снове по утъпканите пътища.

*
Шапката, която все забравям да сваля. Очилата, които търся, докато са на носа ми. Малки нехайства, пренебрежими пренебрежения, които обаче бавно те отучват от вниманието, което всеки детайл от всекидневния живот заслужава.

*
Гледам могъщото дърво – колко ли негови стъбла живеят скрито в сърцевината му, затворени в годишните му кръгове?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023