Следваме нишките в лабиринта. Лутаме се в погледите на разхождащи се трупове. Всичко от което се нуждаем в поезията на Едвин Сугарев е любов.

Всичко от което се нуждаем

Не иска да ме остави на мира
тази стара битническа песен

Всичко от което се нуждаем е любов
да всичко от което се нуждаем е любов

Въпреки кръвта върху паважа
когато вдигнаха убития Джон Ленън

Въпреки длъбинната пустота
в погледите на разхождащи се трупове

Въпреки отсечените глави
на пленените от Ислямска държава

Въпреки преглътнатите сълзи
на изтерзаните деца в калкутските бордеи

Всичко от което се нуждаем е любов
да всичко от което се нуждаем е любов

Защото любовта е гнездо
в оголените клони на разомагьосания свят

Защото любовта е родината
от която сме самоизгнани и самопрокудени

Защото тя насновава нишките
които следваме сред лабиринтения свят

Защото тя въздига свода по който ще преминем
за да се превърнем в споделена светлина

Всичко от което се нуждаем е любов
да всичко от което се нуждаем е любов

Въпреки всичко

може би ще изчезнем
ще бъдем прах под вятъра
може би ще се въздигнем
дим от погасващ огън
може би прастарият мит за Давид и Голиат
ще възкръсне в днешната си версия
ще се възправи пандемичният микроб
срещу цялото човечество
може би
ала въпреки всичко
мисля си че всеки нежен жест и всеки отчаян вик
и всичкото което сме извършили или не сме извършили
ще покълне другаде
както покълва трева
и щом всичко тук се преражда във всичко там
и щом всичко е свързано с всичко
и някаква незрима мрежа го крепи
и вибрират изопнати нишки
то и нашият свят ще оцелее
и ще бъде видян с първичната си свежест и красота
през очи на дете
неосквернени от минало
прелетните птици и отвъд ще чуят пролетния зов
и песните небето ще докоснат
ще чуе Бог ще се усмихне и ще каже
на добро е нека бъде този свят
роден от себе си
през изпитания преминал и свободен

Дървото

Аз съм дървото – обкръжило с шестдесет и шест годишни кръга
сърцевината си – фиданката, която бях. Барабанят
върху кората ми кълвачите, проникващи
към лабиринтите, в които бродят дървоядите
и търсят своята предчувствана, но невидяна светлина.
Какво е горе – пита коренът върхарите.
Какво е долу – пита отроненият лист,
поел по низходящата спирала в сетен полет.
И само вятърът за нищичко не пита –
разресва моята корона и обърква
полетите на пчелите, дето идват
тичинките да напият и прашеца да отмъкнат,
кръщелници да са на бъдните ми плодове.
Усещам всяка есен как студът съсухря дългите ми жили.
Усещам всяка пролет как земята помпа в тях
тъмните си сокове – и как се цепи
кората ми под напора на избуяващата плът.
Понякога връхлитат бури, мълнии просветват –
да, знам: ще се стоваря някога под бесния им напор
или под тремолото на брадваря. Но все пак
ще падна прав, не ще превия колене, не ще се прислоня
към тъмната земя, която се протяга
чрез мен към родния си дом в бездънното небе.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024