Радостта и тъгата живеят в две съседни предсърдия и пишат на пясъка името на Магдалена, докато Венера чака вечния си път на автогарата. Представяме ви лириката на Димитрина Желязкова - Етина в апокалиптичния мартенски унес на списание “Нова асоциална поезия”.

МАГДАЛЕНА

Радостта и тъгата живеят
в две съседни предсърдия.
Скриваш дъха си в мъглата,
сгъваш сълзите си в кърпа.
Ще те целуне червено
слънцето в този следобед,
а през нощта на колене
няма да мислиш за бога.
Ще се нареждат разделите
през час или десет минути.
Вече си спряла да помниш
тези, които те купиха.
Бавно събираш в полата си
хвърлени камъни кървави,
връщаш ги на реката.
Те ѝ разкъсват дъното.
Но не ти трепва окото,
сито да гледа смъртни.
Изправи се! Огъва се злото.
Доброто е винаги твърдо.

ВЕНЕРА ОТ АВТОГАРАТА

Тя няма пари да си купи билет
за някаква нейна си дестинация.
Стои мълчалива. Не проси наред.
Съвсем остаряла, но Венера отвсякъде.
Бивша красавица. Онази от мидата,
изтласкана бурно от дъха на мъжете.
- Кой отряза косите ти? Къде ще отидеш?
И защо си така далеч от морето?
Кой те научи да плачеш, божествена?
Измряха мъжете ти, а синовете ви
- мехурчета пяна в душата ти, сребърна,
разгневени на сладката ласка в ръцете ти.
Не умирай, Венеро, триста пъти събличана
и хиляда по триста за жена пожелавана,
осъмнала бедна, прегладняла и ничия,
без море и без бряг с бавни стъпки за двама.
Не умирай, Венеро. Отлети като птичка.
Намери и убий онзи луд Ботичели...
Проклети да бъдат боите му, всичките,
и талантът, рисуващ "Смъртта на Венера."

НЕЩО НЕ Е НАРЕД

Кожата го усеща.
Кожата издълбават
всички мъчни неща.
Сутрин тръгват копачите
на несметни надежди.
Нощем идват косачите
на излишни блага.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023