Презираме самотните си следи. Питаме цветята как умират без болка. Сянката изяде всички отражения в дома на Димитрина Желязкова-Етина.

Александър Арнаудов

ВЪЗХВАЛЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ

Не спя добре. И спя оскъдно малко.
На зайците е по-дълбок сънят.
И затова на зайците завиждам.
Умеят да преспиват със страха.
Какъв е заешкият план за утре?
По-хрупкав посев и фиданкова кора.
Дали се молят да е тихо времето?
Ловецът сит? И топличка пръстта?
Те, зайците, с отворени очи се раждат,
оранжево огряващи света
и дивите им пориви са гладни.
Завиждам им дори и за глада.
Да бягаш си е заешко достойнство.
Оставаш жив, защото бягаш пръв.
Човешката ми чест умира двойно
и мнимият кураж изплюва кръв,
защото не е редно да избягам.
Човеците се бием, за да мрем.
Не е възможно просто да живеем.
И заешкото в себе си не щем.
Понеже заекът живее сам,
а ние обичаме да бъдем на стада,
презираме самотните му дири
и вирнатата заешка глава.
Но заекът умее да заспива.
Дори с такива слънчеви очи.
Завиждам му. Не спя. Все още жива.
С ужасно семпли заешки мечти.

НЕТЪРПЕЛИВИ ВЪПРОСИ ЗА ВСИЧКО

Те поправят часовници.
Остави ги на мира.
Те не знаят, момиченце,
как ли времето спира.
Не разпитвай конярите
как коне го надбягват,
кой им дава копитата.
И да питаш не трябва
всеки срещнат писател
как отгатва му мислите,
историкът за памет,
синоптикът за сигурност.
Не разпитвай цветята
как умират без болка,
колко слънце събират
за една обиколка.
Семената и мравките
как минутки складират
и дали в тези складове
и за теб се намира
сладко временце, захарно,
със коричка трошлива.
Моя мъничка прасковке
кадифено гневлива,
в притежания тежки
се превръщат мечтите.
Няма кой да ги вземе
Няма кой да ни пита.

КАКВОТО СЕ Е СПРЯЛО НА ПЕРВАЗА
навярно от свещта ще е привлечено.
И сигурно са тънички ръцете му
като онези ябълкови клечици,
които с ябълките по земята падат.
- Студено ли ти е, душице мръзнеща?
Сланите идат с дрехите си мокри.
С най-белите коне пренасят въглища,
а мерят пътищата само черни котки.
Аз имам огледало до вратата
и то изяде всички отражения.
Домът мълчи. Когато няма сенки
човек се мести в други измерения.
Сълзлив е восъкът, в ръцете пари,
люлее пламък, сенките привлича.
Ти щом пристигаш точно мен да жалиш
си нещо, дето много съм обичала.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021