Хората са като улични котки, за тях всяко насилие е за предпочитане пред загубата. В безмилостната пролет на “Нова асоциална поезия” се отдаваме на вредните навици на Димитра Канева.

Вредни навици

,,Виждаш ли:
Ти си в слънцето, а аз съм в дъжда.
И ти си толкова далече от мен."

~ Dire Straits (1985)

Имам навика
да раздавам 
бисерите си на свинете
и да търся нови 
в морската сол
на сълзите си.
Имам навика 
да се влюбвам
в хора, които не ме помнят,
дори след като 
са усетили духа ми
навсякъде по себе си.
Имам навика 
да крия 
истинските си чувства 
зад розови тъмни очила
и нокти, впити в самотна кожа.
Имам навика 
да скачам
и да мисля чак докато 
бясно падам 
към дъното.
Имам навика 
да изпреварвам болката
като кървя 
преди да са ме ранили.
Имам навика 
да те чакам 
с илюзията, 
че не е напразно.

Имам навика да си представям.

Представям си, 
че ти 
имаш същите вредни навици
като моите.
Представям си, 
че ударите на сърцето ти
звучат като песента,
която слушам, за да ми стане 
още по-тъжно.
Представям си,
че душите ни умират
с еднаква скорост.

Хората сме като уличните котки.

Посмее ли някой да се доближи до нас,
отскачаме назад,
заемаме отбранителна позиция,
настръхваме
в очакване на най-лошото.
Сетивата ни се изострят.
Броня от нокти и зъби
опасва сърцата ни.
Родени сме с болка
и сме готови за жестокост.
Ако трябва, този път
ние ще нанесем първия удар.
Всяко насилие
е по-поносимо
от загубата.

Как ми се иска
поне за миг
да съм домашна котка.

Това са последните ми думи, посветени на теб

Повечето хора
не се вълнуват на Коледа,
не се радват на кученцата в парка
и не вярват,
че бъдещето ще е по-добро
от настоящето.
Повечето хора
не са нас.
Такива, каквито 
бяхме.
Такива, каквито 
никога повече
няма да бъдем.

Дано ти все още 
да се вълнуваш на Коледа.
Дано някой ден
да разхождаш кученцето си в парка
и да си спомниш за нас.
Такива, каквито
бяхме.
Такива, каквито 
никога повече
няма да бъдем.

Аз не знам 
дали все още вярвам,
но се надявам.
Надявам се 
бъдещето без теб 
да е по-добро от
настоящето без теб.
Надявам се, 
въпреки че поехме 
в различни посоки,
и в твоя, и в моя тунел
да има светлина.
Не само в края,
а през цялото време.
Надявам се
и ти, и аз
да си останем различни
от повечето хора.

Бумеранг

Изтръгвам сърцето
от кипящите си дебри.
Отварям всички кепенци
на чувствата.
Проветрявам хубаво.
Сърцето тупти
в бунт 
срещу тези издевателства.
Без да ми мигне окото,
го приклещвам
и го хвърлям.
Сърце само напред и нагоре.
Иначе умираме живи.

Сърцето пътува.
Размазва се от удари.
Вече не знам нито къде е,
нито какво е останало от него.
Знам само едно -
сърцето винаги се връща
в мен.

В най-дългата нощ на самотата:
Слепият те гледа,
когато не виждаш.
Глухият те чува,
когато не говориш.
Безръкият те прегръща,
когато не докосваш.
Безсърдечният те обича,
когато не чувстваш.

В най-дългата нощ на самотата:
Ти си образ и подобие на любовта.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024