Там, където улиците нямат имена, небето е една идея по-синьо. Юнските вечери се скриват зад ударите на времето и телата ни прозират. От стиховете на Димитра Канева ухае на топлина и гаснещи звезди.

Пясъчен часовник

Аз съм пясъчен часовник.
Отброявам времето със спомени,
безбрежни като ситни песъчинки.
Прозират под стъкления похлупак
на тялото ми.
Където и да вляза,
заемам пространство.
А толкова искам
да съм като тънка струя дим.
Да мога да мина покрай
ударите на времето.
Която и дреха да облека,
не мога да скрия извивките
на мислите си,
нито издатините
на чувствата си.
А толкова искам
да се сгъна в ъгъла
като практичен предмет.

Аз съм пясъчен часовник.
Когато се превърнах в жена,
ми казаха, че имам перфектните пропорции
да бъда майка.
Че тялото ми е храм.
Но после се видях по календарите.
Чух името си в мръсните вицове.
Показаха ми, че съдбата на пясъка ми
е да бъде разграбен
като майчината топлота.
Че стъклото ми е прозорец към
(не съвсем) тайните желания.

Аз съм пясъчен часовник.
Мека, гладка и чуплива.
А толкова копнеех
да съм плосък къс стомана.
Корава, ръбата и непробиваема.
Да съм силна, но незабележима.
Погледнете ме в очите.
Погледнете ме в очите.
Поне веднъж ме погледнете в очите.
И вижте.
Пясъкът ми е почва за устремените ви стъпки.
Стъклото ми порязва, за да ви напомни, че сте живи.

през юнските вечери,
когато ухае на окосена трева
и синьото на небето
е с една идея
по-ярко,
тъгата ми прилича
на надежда
иска ми се да вярвам,
че ме помните
с добро
че местата,
които напуснах
все още ухаят
на мен
толкова се старая
да оставя вълни
от топъл въздух
във всяко сърце,
което утешавам

дори и когато
изхвърлите мен,
моля ви,
запазете топлотата ми
вдишайте окосената ми трева
погледнете нагоре
към небето,
което ви оставих
синьото в него
е с една идея
по-ярко

Все клишета

Някога ми каза,
че вярваш
в сродните души.
В необяснимата телепатия.
В прераждането.
Но някога ми каза
и че не можеш да живееш
без мен.
Че никога няма да ме оставиш
сама.
Че звездите могат да изгаснат,
но не и ти.

Тъмно е.
И мен ме е страх.
Все клишета.
Някога, сега.

Чудя се дали
някоя част от теб
все още свети.
Ако ти се намира фенер,
можем ли да поговорим
поне още един път?
Чудя се дали
и ти мислиш за мен
точно в този момент.
Или дали поне
седиш на дивана
в същата поза
като мен.
Би трябвало,
щом някога бяхме
сродни души.
Чуваш ли ме?
Или телепатията беше
поредната ни измислица?
Тихо е.
И аз крещя в главата си.
Все клишета.
Някога, сега.

Поне за едно
беше прав.
Ти се прероди
в човек, който
не ме вижда,
дори и на светло.
А аз се преродих
в най-големия си страх.

Невъзможно е.
Но аз знам,
че ме усещаш.
В сродните си души.
В мислите си.
В животите си.

Все клишета.
Някога, сега.

не вярвам в модерната любов

"Няма признак на живот.

Това е само силата да очароваш.

(...)

Не вярвам в модерната любов."

~Дейвид Боуи (1983)

няма да те срещна в екраните
и ти като мен си
плът
кръв
болка
и екстаз
не си виртуална примамка
от ярки цветове
не искам да те лъжа
с мотивационни писма
и с подбрани снимки
да се влюбиш не е като
да минеш на втори кръг
на кастинг
няма как да се подготвя
за ролята,
но знам,
че съм родена за нея
ти и аз не сме само
факти
лица
цифри
и тела

не вярвам в модерната любов
вярвам в песните от осемдесетте
ще се срещнем някъде
където улиците нямат имена
двата ни свята ще се сблъскат
и сърцата ни ще излязат от затъмнението
изведнъж ще стане светло
страхът ще е далечен спомен
ти ще ми кажеш
"искам да знам какво е любов."
а аз ще ти отговоря
"затвори очи и ми подай ръка."

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022