Адам и Ева се молят да не обичат страха. Изгубените ни души се връщат като думи отвъд. На изток от теб е на изток от рая в текстовете на Димитра Канева.

изгубен рай

търся къде да живея
отново
сега разбирам как са се чувствали
Адам и Ева
след като изгубиш рая
завинаги
колкото и да се опитваш
да го построиш
на Земята
никога няма
да е същото

през десет години се моля

на тринайсет 
ръцете на страха
ме стискат
а всичко, което искам
е да остана 
недокосната
моля се
да не го мразя

на двайсет и три
ръцете на страха
не искат и с пръст
да ме пипнат
а всичко, което искам
е да ме сграбчат
моля се
да не го обичам

на изток от рая

теб те е страх 
от височини
аз не съм себе си,
когато не летя
теб те е страх
да плуваш
аз поря вълните, 
дори докато се давя

аз съм някъде
на изток от теб
на изток от страха ти
на изток от рая

теб те е страх
от неизвестността
аз не разбирам значението
на думата безопасност
теб те е страх
да говориш с непознати
аз никога не разговарям
с напълно познати

аз съм някъде
на изток от теб
на изток от страха ти
на изток от рая

теб те е страх
да покажеш чувствата си
аз раздавам моите
като намалени стоки
теб те е страх
да обичаш
аз не се страхувам
единствено от
любовта

аз съм някъде
на изток от рая
на изток от страха ти
на изток от теб

сбогувам се със себе си
с онази аз,
която удави 
натежалото си от сол сърце
на дъното на езерото
с онази аз, 
която погреба
мечтите си с мирис на съзвездия
в най-тъмната дупка
с онази аз,
която повярва,
че е нечия чужда
празнота

изравям нея от облаците,
сред които я приспах
преди векове
тя,
която драпа
със зъби и нокти
да бъде на свобода
тя,
която не се страхува
от силата на отражението си
тя,
която винаги избира 
любовта пред смъртта

аметист

сърцето ми е камък
по-точно аметист
през годините му се налепиха стъкла
бяха остри и порязваха
телата на другите сърца
но когато ти
ме изпусна на асфалта
стъклата се счупиха
и остана само камъкът

сега още е зима
сърцето ми е 
тъмнолилав мрак
скоро
много скоро
слънцето ще освети улиците
асфалтът ще бъде
прашният ми фон
сърцето ми ще е
блестящ на слънцето скъпоценен камък
повече няма да порязва
нито да се чупи

ще сияе

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022