Светът загива, когато отворим очи. Самотата прелива по шевовете. Тъгата е бомба със закъснител в ръцете на Димитра Канева.

Александър Арнаудов

ако знаех

със сигурност
че раят
е още един ден
у дома
с теб
щях веднага
да умра

лято в софия

сякаш отново съм на седемнайсет
самотата прелива
по шевовете 
на бетона
всичко е страшна красота
и страшна болка

аз съм като любовта

дълго търпя и съм милостива
ангелите се интересуват от мен
докато не намерят нещо по-вълнуващо
и много по-лесно
не остават
дори и когато ги завивам
в шаловете
на самотата си

аз не съм като любовта
никога няма да бъда
достатъчно добра
за онзи свят
затова ми налейте още ангелски езици
завъртете ми главата с пророрчества
накарайте ме да забравя
коя бях
коя съм
коя ще бъда
да бъда само тази
която никога не бих била

„Загива светът, щом затворя очи;
вдигам клепачи – отново роди се.
(Дали във ума си не те сътворих?)“

из „Любовната песен на лудото момиче“ от Силвия Плат, в превод на Борислав Стефанов

затварям очи

виждам те по-добре
под клепачите си
на тъмно всяко очертание
е по-ярко
всяко чувство
се превръща в реалност
звярът в мен е с нежна кожа
и с тъмни помисли
изскача и започва да граби това
за което копнее
бавно
но без срам
дъх по дъх
сянка по сянка
илюзия по илюзия

отварям очи
ослепявам от светлина
тъгата ми е бомба
със закъснител
експлозията
е неизбежна

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021