Нашите хора постепенно изчезват. Самотата е досаден гайдар. Пушим последна цигара преди смъртта след стиховете на Дилян Еленков.

Александър Арнаудов

малка неделна история

мамка му, просто исках
да си допия биричката 
на 
спокойствие; дори не беше
МОЯТА биричка, просто една
недоизпита, 
зарязана,
самотна биричка,
вероятно пълна с бацили.

моите хора, или поне тези,
с които бях до един момент,
постепенно изчезнаха –
твърде познато на много от нас.

така, намерих 
онова празно помещение, с
удобно диванче, и седнах, и 
със съзнанието, че 
ще се прибирам пеша посреднощ,
гълтах с удоволствие това
разгазирано нещо; беше като да
ближеш пичка,
наебана от стотина загоряли
затворници;

карай, беше топло и тихо.

беше ми добре.

и ето, през завесите влезе оня тип
с гайдата, разви или зави, нямам идея,
разните си тръби,
наду тоя мех и почна с гайдарските си 
изпълнения.

седях си.

след около 20 минути му казах, човече,
може ли малко тишина?

брей, каза ми, ти пък къв си.
никакъв, казах, просто искам малко тишина,
искам да си допия биричката
НА ТИШИНА.

ами ходи другаде, вика оня;
майната ти, казах, аз бях пръв тук,
ако ти искаше това, което искам аз, 
щеше ли да ти е приятно
ей така да ти се лепна,
и
да почна да ти чета шибаните
си
стихотворения?

разговорът продължи известно време 
в тоя дух; усетих го, че 

става агресивен, гайдарат му с 
гайдар.

по едно време ме попита:
добре ли пишеш? 
отговорих му: така, както ти свириш на гайда.
това малко го обърка,
милият.

стана ми скучно, изпих каквото имах; на
тръгване му казах: виж, копеле, 
излизам; ще съм отпред около 5 минути,
ще пуша една цигара,
ако искаш да ме биеш, 
заповядай.

и си излязох.
изпуших цигарата. единствените гайди,
които чух, бяха в главата ми.

после тръгнах и завих на първия завой
който се появи по пътя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023